Писанията на Елън Уайт не са

директно откровение от Бог

 

от W.W. Fletcher (1879-1947)

 

The Signpost, Vol. 22, No. 4, 1988,

Редактирано от Keith Moxon


Деноминацията следваше погрешен курс, чрез пренебрегване, избягване или отричане на факта, за погрешните учения в раните години. Ако нашите вярващи знаеха всичките факти, те нямаше да продължават да смятат свидетелствата за безпогрешни. Но фактите не бяха познати. Те бяха прикрити. Казвайки това, аз не повдигам укорително обвинение срещу никого. Аз не казвам, че всички, които помогнаха за създаването на тази ситуация и нейната продължителност, са го направили преднамерено. Голяма част се дължи на преобладаващото чувство, че свидетелствата трябва да бъдат подържани и да се вярва в тях като вдъхновени, въпреки че те не можеха да устоят на най-сериозните препятствия и доказателства за противното. Изглежда, че много хора вярваха, че сме длъжни да си затворим очите за най-ясните знаци, че сестра Уайт поддържаше погрешни идеи и преподаваше доктрини, които не бяха в хармония с Библията, и че елиминира пасажи от своите писания и ги промени, поради същата ясна причина, че тя беше подържала погрешни позиции и беше принудена да ги изостави. Тези промени са направени дори и в тези части, за които се казва, че са били вдъхновени видения. Аз знам, че е направен опит да се отрече това, но той е напълно безполезен.

 

Доказателствата за промяна в ученията на сестра Уайт по въпроса за светилището са поразителни и неоспорими. Избягването на силата на фактите в този случай, от тези, които ги знаят, много често се дължи на слабост, а не на упоритост, но тази слабост е осъдителна, тъй като никой адвентен проповедник не е свободен от отговорността, да се изправи пред фактите, които споменахме, да ги претегли и да предпази църквата от заблуда.

 

Вместо фактите, в случая, който е бил представен пред нашите вярващи, не е била представена важна информация и неприятните факти са били отречени. Това не е право. Много от нашите проповедници са били държани в невежество относно тези факти за дълъг период от години. Настоящият писател е бил свързан с организираното адвентно дело в продължение на почти четвърт век, преди да научи истината относно елиминирането на пасажи от „Ранни писания”. Тази информация е трябвало да ни бъде представена по правилен начин. Правилно ли е нашите проповедници, тук в Antipodes, и в другите краища на света, да бъдат окуражавани и дори да се изисква от тях да говорят за вдъхновението и непогрешимостта на „Свидетелствата”, и в същото време да им се отказва важна информация относно същата непогрешимост? Със сигурност това не е правилно. Във връзка с пророкуване ние сме напътствани „да изпитваме всичките неща” и да приемем само това, което е добро. Невъзможно е да докажем естеството на дара, когато важна информация е задържана и само това, което е от полза за твърдението е представено и записано, а всичко, което е неблагоприятно е задържано или елиминирано, тогава нито проповедника, нито църквата е в позиция да отсъди или да докаже каквото и да е.

 

В ранните години на делото сестра Уайт поддържаше идеята за „затворената врата” на службите в светилището и тя правеше това с авторитета на своите видения и в името на вдъхновението. Всеки един от пионерите през тези години поддържаше идеята за „затворената врата”. Когато изтече достатъчно време, за да се докаже, че идеите, които се подържат са погрешни, те бяха модифицирани и ревизирани. Важни пасажи, поддържащи идеята за „затворената врата” бяха извадени от книгата на сестра Уайт „Ранни видения” или обяснени чрез забележки казващи, че те не са подържали тази идея. Беше представен редакторски предговор, казващ, че в това издание: „не са били направени поправки на оригиналната творба, освен прибавянето на нова дума тук и там или изречение, за да може идеята да бъде представена по-добре и никаква част от творбата не е била съкратена”. Това със сигурност не беше истина, в сравнение с оригиналната публикация на ранните й видения и в следствие на това, този предговор беше много подвеждащ.

 

По-късна публикация, която твърдеше, че представя история на издигането и прогреса на движението, отрече напълно, че адвентистите от седмия ден, някога са проповядвали доктрината за „затворената врата”. Това беше отричане на истината. Авторът, цитирайки публикации от ранните дни, в някои случаи изпусна цитати, които щяха да открият факта, че в това време братята подържаха „затворената врата”. Книгата, за която говорим е все още в печат и разпространявана от издателските агенции.1

 

Този курс на действие, е бил подържан до настоящето време, като във водещите църковни вестници и списания са били публикувани статии, отричащи, че „затворената врата” някога е била проповядвана.

 

Защо е необходимо това извъртане? Защо е това отричане на неоспорими факти, които са засвидетелствани от напечатаните доклади от онова време? Ще бъде ли наистина фатално да признаем, че нашите пионери за известно време са подържали погрешна идея? Естествено, че не! Ние не трябва да се срамуваме от това. Ще бъде достатъчно за нас, да можем да покажем, че не приемайки ранните погрешни схващания, братята са били водени в широкото поле на истината. Защо е това непроменимо усилие за отричане на опитността със „затворената врата”? Отговорът е, че сестра Уайт беше замесена в тази опитност и постави печата на одобрение на своите свидетелства върху това учение.  Ако това е признато, то ще отнеме репутацията на непогрешимост, на настоящите учения на същия автор.

 

„Няма нищо покрито” обаче „всичко ще бъде открито; и скрито, което няма да бъде познато.”

 

Фактите са в нашите ранни документи и не могат да бъдат отричани. Сравнително съвременна публикация, „Затворената врата и края на благодатното време”, написана в защита на „Свидетелствата”, признава факта, че пионерите за няколко години са подържали доктрината за „затворената врата”. Този памфлет дори цитира изказвания, направени от автора на „Свидетелствата”, поддържащи тази идея, включващ някои от елиминираните пасажи, като полага усилия да покаже, че сестра Уайт не е имала предвид това, което казва в някои от тези случаи. Появяването на тази публикация е задоволяващо в смисъл, че признава откровено, че доктрината за „затворената врата” е била проповядвана в раните дни на нашето дело, а също така, че признава факта, на определени изваждания на цитати от „Ранни писания” и дори възстановява някои от тях. Това е освежаващо оттегляне от политиката на отбягване и отричане, която беше следвана в много от предишните години.

 

Защо съществува това много неохотно и сдържано възпроизвеждане на писанията от раните дни? Практически ние сме ограничени с неопределеното уверение, от тези, които имат достъп до ранните томове, че всичко е наред, че пионерите не са проповядвали „Затворената врата”, или ако те са я проповядвали, сестра Уайт не я е проповядвала, или ако сестра Уайт я е проповядвала, тя не е правила това чрез авторитета на виденията, или ако е правила това чрез авторитета на виденията, тя няма предвид това, което всъщност казва! От друга страна, някои хора публикуват самите думи на пионерите и сестра Уайт, върху тази тема, като ги публикуват в голям тираж и с детайли.2 Защо Генералната конференция не се занимае с това нещо? Защо една от нашите печатни къщи, не възпроизведе всичко от публикуваното в тези ранни години? Това ще осигури оригиналните творби за изследване и ще снабди с ценни материали за историята на нашата деноминация, училищата и колежите.

 

Докладът, който беше приет от комитета на конференцията на австралийския съюз, следва обикновената практика за следване на благосклонните страни в нейното дело и пренебрегват тези страни, които ако са правилно претеглени ще докажат, че тя беше объркана в своята претенция, че е канал за директно откровение от Бог.

 

Нейният незаконен авторитет е нараняващ

 

Аз не отричам положителните й качества. Ясно насочените свидетелства на сестра Уайт за порицание на греха, нейното безкомпромисно и убедително изискване за жизнена святост, свят живот и непоколебимо посвещение на делото на Христовото царство, винаги са ме впечатлявали дълбоко. Но поради тези неща, аз не мога да затворя очите си за доказателствата, че претенцията й за Боговдъхновеност, в най-високия смисъл, беше погрешна. Аз не мога да отсъдя точно колко голяма е нейната отговорност за тази грешка. Изглежда, че тя беше искрена в грешката си. Но дори и това заключение не оправдава нейното поведение във всяко отношение във връзка с нейните писания. Изглежда, че тя беше откровена, ревностно-духовна християнка. Бог е много милостив и милостиво благославя и използва своите деца, независимо от грешните идеи и техните често повтаряни погрешни действия.

 

Също така и някои от тези, които участваха в игнорирането, покриването или обяснението на фактите, които ако бяха известни, много скоро щяха да предизвикат голяма промяна на твърденията, които бяха направени за нея. В много случаи, това се е дължало на погрешното разбиране за задължение и от страх, че съмнението в Свидетелствата, поради тези факти, ще бъде проява на неверие и по този начин противно на Бог. Но това не е неверие в Библейския смисъл, тъй като вярата, която Бог изисква, е вяра в истината. Не съществува автентично благочестие във вярването на неща, които не са истина. Милостиво Бог е благословил много хора, които с искрено сърце са вярвали в абсолютното вдъхновение на Свидетелствата. Също така милостиво, Той е благословил множество от мъже и жени в други религиозни общности, въпреки погрешните идеи относно някои точки на истина и доктрина, в които упорито са вярвали. Неподходящият авторитет, който и бил прикачен към писанията на сестра Уайт, въпреки всичко, притежава нараняващо влияние. Всяка помощ, която Бог е можел да даде на тези, които са вярвали на изявените претенции или на този, който ги е изявил, трябва да бъде отдадена на Неговата милост, а не на истинността на претенциите. Господ е бил добър към тези, които се боят от Него, независимо от тази грешка, а не поради нея.

 

Относно нараняващото влияние за което споменахме, съществува тенденция, която поставя на едно ниво  учението на Свидетелствата с това на Библията. На ученията на Библията се гледа като на доказани, когато могат да бъдат подкрепени с изказване от Свидетелствата. Изказване от Свидетелствата е достатъчно всеки път, за да ни възпре от изследването на Писанията, когато те явно казват обратното. Хора, които в каквато и да е степен казват нещо по-различно от сестра Уайт, дори и в най-малките детайли, веднага са смълчани с цитиране на нещо, което тя е казала. Това нямаше да нарани никого, ако всяко нещо, което сестра Уайт написа, беше наистина директно откровение от Бог; но ако сестра Уайт беше сбъркала в някое учение, това вярване обвързваше църквата с тази грешка завинаги. Колкото и доказателства, да се представят от Библията, които се различават от казаното от Елън Уайт, никога не са достатъчни, за да убедят вярващия, относно истината за вдъхновението на Свидетелствата.

 

Дори относно християнската опитност, много от нашите братя и сестри, са по-запознати с това, което сестра Уайт казва относно опрощение и приемане, и дара на Светия Дух, отколкото с изявленията и обещанията на самата Библия. Изглежда, че те смятат, че цитатите в Свидетелствата са по-ясни и по-разбираеми и по този начин по-сигурна основа за доверие, отколкото тяхното лично разбиране на ученията на Библията. Това е сериозна слабост. Пълната сигурност на вярата извира от доверие в самото Божие Слово. Вярата изисква Божието Слово, за да се облегне на него, а не нещо, което сестра Уайт е казала относно това Слово, независимо колко добро е това изказване. 

 

Следващият откъс от страниците на списание Министри, може да бъде взето като илюстрация за тази тенденция:

 

„В работата си с хората, аз непрекъснато използвам  "Пътят към Христос", защото открих, че тази книга отговаря много по-добре на всички нужди, отколкото всичко друго. Разбира се, аз използвам и Писанията, но много от нашите младежи са запознати с Писанията, доколкото се нуждаят от теорията, но те не разбират практичното им приложение и това е, което "Пътят към Христос" им дава. Аз използвам изданието „Армия и флота”, което е много удобно за носене в джоба.”3 След това автора продължава, като представя схема на своя метод на преподаване на различните фази на християнската опитност, като използва "Пътят към Христос", и посочва страница и параграф от тази книга за всички различни въпроси.

 

Защо „много от нашите младежи не могат да вникнат в практическото приложение” на Писанията, които са свързани с християнската опитност? Главната задача на църквата не е ли да обучава в тези неща? Не трябва ли проповедниците да учат стадото, как да упражняват вяра в оригиналните обещания на Бог, както са записани в Библията, а не да ги обучават да уповават на страница и параграф от "Пътят към Христос" и всяка подобна книга? В църквата винаги е съществувала тенденцията, да добавя някакъв друг авторитет към Божието Слово, нещо, което обяснява по-ясно нещата на хората, за да знаят какво да правят, отколкото да разчитат само на Библията. Фарисеите в древността добавиха традицията към Божието Слово. Римо-католическата църква направи същото. Изказването, което цитирахме по-горе, защитаващо „непрекъснатото използване на "Пътят към Христос", защото... посреща всичките нужди по-добре от всичко друго”, ни напомня за сравнението на д-р ди Бруно на Библията с традицията на римо-католическата църква, в което той, когато одобрява Библията казва, че:от двете за нас традицията е по-ясна и сигурна.”

 

Пълната история на „Затворената врата”,

сравнена с по-късните опровержения

 

Целта на тази част е да представи на читателя доказателства, че за период от години, в своята ранна история, Адвентистите от седмия ден поддържаха и проповядваха теорията за „Затворената врата”, разновидност на учението им за светилището, която по-късно беше изоставена като погрешна. Г-жа Елън Уайт поддържаше и проповядваше погрешната идея, въз основа на авторитета, на това, което беше представено като видения дадени от Бог. В следващите години и бил следван погрешен курс, на пренебрегване на тези факти, на отричането им или опити да бъдат оправдани, така че членовете на църквата и проповедниците до голяма степен не са знаели за тях, и по този начин беше предотвратено опознаването на тяхната пълна сила и значение.

 

Първоначалното учение относно светилището, поддържано от деноминацията от 1844 до 1851 год. беше, че посредническата служба  на Христос за  грешниците в света приключи, след като Той излезе  от първия отдел на небесното светилище в 1844 год. С това приключи времето на изпитанието и Христовото дело на  посредничество само за „целия дом на Израел”, започна във втората част на светилището.  

 

Говорейки за адвентистите в 1844 год. и непосредствено след това, г-жа Елън Уайт обяснява произхода на доктрината за „Затворената врата” по следния начин:

 

След като отмина времето, когато очакваха да дойде Спасителя, те все още вярваха, че идването Му е предстоящо; те твърдяха, че са стигнали до важна криза и че делото на Христос като посредник на човека пред Бога е преустановено. Те вярваха, че според Библията благодатното време за хората ще приключи малко преди действителното идване на Господа в небесните облаци. Това бе съвсем очевидно от библейските текстове, говорещи за времето, когато хората ще търсят, ще чукат и ще викат на вратата на благодатта, но няма да им бъде отворено. И сега се питаха дали датата, на която бяха очаквали Христовото идване, не отбелязва началото на периода, предшестващ го непосредствено. След като бяха прогласили предупреждението за близкия съд, те смятаха, че тяхната работа за този свят е приключила и товарът за спасението на грешниците вече е свален от плещите им. Дръзките и богохулни подигравки на нечестивите им изглеждаха още едно доказателство, че Божият Дух се е оттеглил от отхвърлилите Неговата милост. Всичко това ги уверяваше, че благодатното време е свършило или, както те се изразяваха, “вратата на благодатта е затворена”.”4

 

Също така „Затворената врата” е обяснена по този начин от друг от раните пионери:

 

„Какво трябва да разбираме, че означава затварянето на вратата? ... Несъмнено, чрез това дело е показано изключването от по-нататъшен достъп до спасителната милост, на тези, които отхвърлиха нейните предложения по време на благодатното време... може ли някой не разкаял се грешник, да бъде обърнат, ако вратата е затворена? Разбира се, че не могат, въпреки че могат да настъпят промени, които хората могат да нарекат обръщания.”5

 

Джеймс Уайт заявява ясно, че братята смятаха своята „работа за света” като „завършена завинаги”. Той също обяснява причините за поддържането на идеята за "затворената врата".

 

„Много хора признават, че ще трябва да има затворена врата преди Второто пришествие, но малко са съгласни с времето, когато тя беше затворена. Нека прегледаме нашата отминала история, както е отбелязана от притчата за десетте девици (Мат. 25:1-11) и аз вярвам, че ще видим ясно, че не може да има друго време за `затворената врата`, освен през есента на 1844 год.”...

 

„Когато достигнем до този определен момент във времето, всичката ни симпатия,  бреме и молитви за грешниците престанаха и единодушното чувство и свидетелство беше, че нашето дело за света е приключило завинаги.”

 

„Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици. Кога? Точно в това време, когато верния слуга дава храна на `ТЕЗИ, КОИТО СА В ДОМА` (не на невярващия свят) и когато злия слуга му се противопоставя и когато историята на пришествието, както е отбелязана в притчата е изпълнена, и `затворената врата` е в миналото. Сега може да видим, че единственото място за затворената врата беше през 1844 год. Амин." 

 

„Но, казва противопоставящия се: Вратата на милостта няма да бъде затворена, докато Исус не се завърне. Никъде в Библията не се казва, че има такава врата „врата на милостта”, нито ние твърдим, че такава врата е била затворена в 1844 год. `Божията милост пребъдва завинаги.` (Пс. 136) Той все още е милостив към своите светии и винаги ще бъде, а Исус е все още техния адвокат и свещеник. Но грешника, към когото Исус е протягал ръцете си докато беше ден и който е отхвърлил предложението за спасение е останал без адвокат, когато Исус премина в Пресветото място и затвори вратата в 1844 год. Изявената църква, която отхвърли истината, също беше отхвърлена и поразена със слепота.”6

 

„От възнесението до затварянето на вратата през октомври 1844 год. Исус стоеше с широко разтворени ръце на любов и милост, готов да приеме и да защити случая на всеки грешник, който идваше при Бог чрез Него. На десетия ден от седмия месец, 1844 год. Той премина в Пресветото място, където Той е милостив `Първосвещеник над Божия дом.`”7

 

От това кратко изложение от брат Уайт се вижда:

 

  1. Че „грижите и молитвите за грешните” на братята бяха „преустановени”.

  2. Че те смятаха своята „работа за света” като „завършена завинаги”.

  3. Че те се опитваха да дадат „храна на ТЕЗИ В ДОМА (а не на невярващия свят).”

  4. Че докато вярваха, че Бог е милостив към светиите си и винаги щеше да бъде и Исус все още беше техния „Адвокат и Свещеник”, те твърдяха:

  5. Че „грешника... беше оставен без адвокат” и

  6. Че „изявената църква... също беше отхвърлена и поразена със слепота.”

 

„Затворената врата” смятана за

„настоящата истина”

 

Г-жа Уайт заяви, че „За известно време адвентистите бяха свързани чрез вярването в затворената врата.”8 Този период на единство беше кратък. Адвентистите, които приеха съботата на конференцията в Албани, Ню Йорк, през април 1845 год., тържествено се отказаха от теорията за затворената врата и възстановиха своето усилие за спасение на не покаялите се. За това те бяха строго порицани от Адвентистите от седмия ден. Последните продължиха да проповядват за затворената врата. В броя от декември 1849 год., на „Настоящата истина” редактора, Джеймс Уайт написа следното:

 

„Ние все още вярваме това, което някога цялото множество вярваше  и с увереност и енергия проповядвахме на света. Странно е, че много от тези, които изоставиха изпълнението на пророчеството в нашата отминала опитност, са готови да ни припишат фанатизъм и да ни сравнят с шейкърите и др., за това, че вярваме това, което те някога вярваха и за това, че продължаваме да посочваме последователното изпълнение на притчата, във всичките й части, които показват, че вратата е затворена. Тези хора трябва да са последните, противопоставящи се на нашите идеи и да изказват недоволство от липсата на милосърдие в нашите среди, когато самите те безпощадно ни сравняват с отстъпили от вярата, поради това че поддържаме и проповядваме това, което самите те някога вярваха. Когато през 1843 год. пеехме заедно „Моята Библия води към слава” ние пеехме истината. Това не спря в 1844 год. и ни водеше `обратно` през друг път, не, не, ние бяхме водени напред от затворената врата, през ВРЕМЕТО ЗА ЧАКАНЕ и „пазенето на Божиите заповеди” към царството. Слава на Бог, `Моята Библия води към слава.` Амин.”9

 

Адвентистите от седмия ден продължиха да проповядват затворената врата до 1851 год. Те очакваха, че службата на Христос във втората част на светилището ще продължи много кратко време. От факта, че в земното светилище първосвещеника попръскваше омилостивилището с кръвта на жертвата за грях седем пъти, някои хора стигнаха до заключението, че службата на Христос в Пресветото място ще продължи само седем години. След като периода от седем години отмина и нищо не се случи, теорията за затворената врата беше изоставена и доктрината за светилището, такава, каквато е подържана сега от деноминацията постепенно беше оформена.

 

По времето на периода от 1844 до 1851 година, адвентистите от седмия ден проповядваха затворената врата категорично и без компромисно. Тя беше отличителна черта на тяхната вест. Един от ранните братя, E.P. Butler, (бащата на G. I. Butler, който по-късно стана председател на генералната конференция) написа следното до брат и сестра Уайт:

 

„След като бях обърнат към `Затворената врата` и седмия ден събота, аз правих опити...  да променя предубежденията в умовете на някои хора, които чувствах дълбоко в своето съзнание. Някои бяха обърнати към настоящата истина и някои предубеждения (вярвам), че бяха премахнати. От разговори с други хора, а също така и от миналия  си опит научих, че адвентистите управлявайки своя кораб и са го потопили. Сега те управляват малките си лодки, лутайки се насам и натам, в опит да заобиколят бедата, но без успех. Затова са предприели да прикрият "знаците", които са останали след себе си."10

 

В друго писмо, публикувано в следващото издание на  “Review”, същия автор казва:

 

Аз бях богато благословен при срещата си с братята вярващи в съботата и "Затворената врата". Те се държат здраво за миналото и защитават нашата настояща позиция. Аз вярвам, че те притежават истината, и Бог ги води чрез Духа си."11

 

Друг от братята написа следното:

 

„След представянето им аз приех седмия ден събота и затворената врата, като мое последно прибежище в този тъмен и мрачен ден... След като приех `Среднощния вик`,  `Затворената врата` и `Третата ангелска вест`, като мое последно убежище...”12

 

Тези откъси показват впечатлението, което проповядването на пионерите на адвентното движение оставиха в умовете на слушателите си. Самите водачи наричаха това „Настоящата истина”. Говорейки за някой, който първоначално се противопоставил на доктрините за съботата и затворената врата, сестра Уайт каза: „Аз видях, че в устата на брат Род нямаше измама, когато говореше срещу връзката на настоящата истина със съботата и затворената врата.”13

 

Джозеф Бейтс в брошурата си върху светилището, публикуван в 1850 год. казва: „Така, че настоящата истина на вестта на третия ангел е съботата и затворената врата.”14

 

През 1850 год. Хайрам Едсън, Давид Арнолд, Джордж Холт, С. Родес и Джеймс Уайт се обединиха като комитет, за издаването на списание  „Адвентен преглед”. След публикуването на четири издания, на този „Преглед” имаше специално издание, от 48 страници, което съдържаше повече от нещата, които бяха публикувани в първите четири списания. Изглежда, че предмета на това специално издание до голяма степен беше да покаже, че адвентистите, като цяло, в началото са проповядвали затворената врата, че тези, които са се отказали от нея, са се отдалечили от истината и че адвентистите от седмия, чрез запазване на доктрината са верни на истината. Това специално издание на „Адвентен преглед” цитира Джордж Ниибхам, който казва:

 

„Аз съм и оставам убеден, след десетия ден на седмия месец, че нашата работа за света и неразумните девици е приключила. Аз не мога да отрека това славно движение, като дело на Бог и не мога да достигна до друго заключение. Как можем да извършим нещо добро за тях? Неразумните девици са се завърнали в свои стари църкви, където продават масло и ни призовават да ги последваме, а света е там с тях, за да закупи малко масло. Трябва ли да отидем при тях с надеждата, че можем да извършим добро дело за тях? Не, освен ако искаме да умрем!”15

 

Дж.Б Кук и затворената врата

 

„Бог никога не е планирал всичките, явно щастливи `десет`, да влезат в царството – повече, отколкото е планирал да приеме целия Вавилон в небето. Този, Който каза: „Излезте от нея” – е открил факта, че `пет от девиците нямаха достатъчно масло в съдовете си`. Такива като тях ще искат `вратата` да бъде отворена, след като вече е много късно.”

 

„Кръстът на очакването беше голям – кръстът на забавянето още по-голям, поради укора, който беше приписан на вярата, след изминаването на времето. Среднощният вик беше най-големия и най-високия от всичко. Той ни раздели видимо от света и ние предполагахме, че той беше последен... Кръстът стана много сладък, за мен той означаваше повече, отколкото само думи – и все още кръста на затворената врата се издига над всичко, което е било преди него. Светът, плътта и дявола няма да се съгласят, че вратата е била затворена. Тя довежда съда твърде близко, и го прави твърде сигурен.”

 

„Затворената врата и чукането (на неразумните девиците), от необходимост трябва да предшестват този отговор на Христос – те трябва да се изпълнят преди физическото идване на Човешкия Син... Тези, които не `изповядват Христос` в затворената врата, да не се осмеляват да Го изповядват в `новата заповед`. Те са застанали на популярната страна, като избягват кръста в тези точки и оправдават непослушанието и неверието на църквата и света.

 

За тях Христовия кръст е станал неприятен. Те са вярвали, подчинявали и носили кръста достатъчно далеч!!! Вместо да изповядат духа на Божието провидение в миналото и настоящето състояние на тези, които някога бяха девствени, те изповядват пред света – `оттеглете се от настоящата истина` и вярвайте, че `вратата е все още отворена`.

 

Така е писано и така трябва да стане, че една част ще иска вратата да бъде отворена, след като тя е `затворена`.

 

Съществува необходимост от опитността, която е свързана със затворената врата. Съществува нужда за затворената врата, за да може накрая тя да ни раздели от света, като подготовка за възнесението...”16

 

Джозеф Бейтс

за затворената врата

 

 

По отношение на следващите цитати, от статии написани от Джозеф Бейтс, трябва да имаме предвид, че нашите пионери, адвентисти от седмия ден говорят за адвентната църква като съществуваща още през 1844 год. и продължаваща да съществува чрез тези, които подържаха доктрината за затворената врата, както отъждествени като църквата Филаделфия. Адвентистите, които се отказаха от доктрината за затворената врата, бяха смятани за църквата  Лаодикия. Като общо протестантските църкви бяха обявени като църквата  Сардис и бяха третирани като отхвърлени. Адвентистите от седмия ден се противопоставиха на другите адвентисти, които в 1845 год. се оказаха от идеята за затворената врата.

 

„Ние вярваме, че това (Лаодикийско) състояние на църквата съществува и е създадено от проповедници и вярващи във Второто пришествие, които бяха отстъпили от вярата и бяха станали `хладки`... Кога и къде бе положено началото на това състояние на църквата? Ние вярваме, че то започна в 1845 год. по време на конференцията в Албани... (виж `Гласа на истината`... `Обръщение към конференцията`. Джозеф Бейтс цитира неодобрително). Нашите братя от изток, запад, север и юг са в хармония (с няколко изключения) обединени във вярата и надеждата на благовестието и свързани, отправяйки своето добро влияние и благословение към други.  Те се подготвят за да отидат и да работят в настоящето време за спасението на хиляди загиващи около тях (относно това, Джордж Бейтс коментира) ... Това показва, решението за промяна и отделяне от състоянието на църквата, представено с тази на Филаделфия, в което те всички твърдяха, че са на десетия ден в седмия месец през 1844 год... Несъмнено тогава те бяха в правилното състояние на църквата и държаха здраво това, което бяха постигнали, т.е. те бяха преминали от състоянието на Вавилон или Сардис, към това на Филаделфия. Когато те преминаха от състоянието на Филаделфия, до това на Лаодикия, ние вярваме, че те повлияха на хиляди искрени души, да отидат с тях. Това са хората, които се опитваме да изведем от там чрез тази статия и по всеки възможен начин... С твърдението си че вратата за Вавилон и за целия свят е отворена... те доказаха ясно, че не са спечелили нищо, не са постигнали напредък... Изглежда ясно, че те признават своето състояние на Лаодикия, което не е нито горещо, нито студено... вярващите в затворената врата, се намират в църквата на Филаделфия. Номиналната църква е все още в 1844 год. в състоянието на Сардис, те са духовно мъртви...”17

 

„Когато среднощния вик е издаден, както беше в есента на 1844 год. в края на 2300 дни, тогава, в това време вратата беше затворена... Вратата трябва да бъде затворена, за да може нашия Първосвещеник да отвори друга врата (Откр. 3:7-8; 11:19), за да влезе в Пресветото място, за да очисти светилището... Това дело на очистване на светилището е: Исус, нашия велик Първосвещеник, коронясан и облечен в своята царска одежда (точно както първосвещеника в земното светилище) се изправя и затваря вратата (Лука 12:25), където той е Посредник за целия свят, и отваря вратата на Пресветото място (или както Йоан го нарича, Божия храм) и там застава пред Бог, както Данаил го видя, с целия Божий Израел, представен на нагръдника на присъдата (като свещеник), за да пледира пред Бог, да заличи греховете на Израел...

 

При този внушителен брой от аргументи, много от тях ще запитат, защо вярвам в част от това, след като изглеждаше твърде очебийно, за да бъде отречено. Ние казваме, че Бог  не извърши това дело частично. То беше завършено тогава и ние току що показахме, как то беше потвърдено от Божията църква. Когато те казаха, че вярват, те доказаха себе си като лъжци, тъй като след формирането на Лаодикийското състояние на църквата в Албани, 29 април 1845 год. по-голяма част от лекциите беше относно защитата на отворената врата в директна и непосредствена опозиция на Среднощния вик. Това дело затвори врата без сянка от съмнение...

 

В този случай ние казваме, че съществува положително доказателство, че те са съгрешавали против Бог от тогава, чрез писмени документи, чрез проповядване и различни други пътища, като се противопоставяха и пренебрегваха самата идентична същност на своята адвентна опитност, която беше главния мотив на цялото движение. Да, след конференцията в Албани, през 1845 год., където те организираха Лаодикийската църква започнаха открито и гордо да заявяват на своите слушатели, че вратата беше широко отворена. Те казаха, че не е била затворена, нито ще бъде, докато Исус не дойде...

 

Ако по някакъв начин те могат да докажат от изминалите шест години, през които се трудиха заедно в тази страна, Англия и островите в карибския басейн, че са спечелили един вярващ за Бог, тогава те ще се проявят в стократно по-отвратителна светлина, отколкото сега. Чрез своите собствени публикувани признания (както показахме преди) техния Господ, Исус, като Господар на дома (както описахме преди) е затворил вратата, която човек не може да отвори... това беше в последния ден на делото на Среднощния вик, когато пълнотата на езичниците беше изпълнена (Римл. 11:25). Ако те са отворили вратата сега, това означава, че те са извоювали победа над Божия Син и са доказали, че Той е произнесъл лъжа. Не съществува друг начин, по който те могат да обърнат някого истински във вярата.

 

Говорят относно търсене на грешници, които делото на Среднощния вик преди шест години остави в тъмнина! Той няма да ви спаси, ако не избягате бързо от ужасния капан, в който сте уловени.”18

 

„Ето, аз и децата, които Господ ми даде, са за знаци и чудеса в Израел. Кои са тези? Същите хора. Първият чудесен знак, чрез който те бяха ясно отличими от тези, които очакваха Второто пришествие, беше затворената врата, но най-великото чудо и знакът, чрез което те са познати е седмия ден - събота...  Така че Затворената врата и съботата, са двата отличителни знака, чрез които те са познати... Те са хора, които в своето изпитание или търпеливо очакване на Господа, притежават закона и свидетелството, като настоящата истина са затворената врата и седмия ден - събота.”19.

 

„Роден на нагръдника на присъдата”

 

В едно от изказванията на брат Бейтс, което цитирахме по-горе можем да забележим , че пионерите смятаха влизането на Христос във втората част на светилището, като направено за „целия дом на Израел”, за който се каза, че е „представен на Неговия нагръдник на присъдата”. По време на Неговата служба в първата част на светилището до определен ден през октомври 1844 год. „Той беше посредник за целия свят”.

 

Беше отделено място за значителна дискусия относно имената точно на кои хора, са били „носени върху нагръдника на присъдата”.

 

„След това на десетия ден от седмия месец, през 1844 год. нашия Първосвещеник, облечен в свещеническите си одежди, носещ върху сърцето си нагръдника на присъдата, на който са представени имената на истинския Божий Израел, се изправи и затвори вратата... Отбележете това, имаше буквално преминаване в небесното светилище в това време и всичките истински вярващи в затворената врата, проповядват това.”

 

Тук се появява въпроса, кой се има предвид под целия дом на Израел? Ние вярваме, че той се състои от всички искрени, послушни вярващи, които до това време са победили (Откр. 3:5), а също така и деца, които не са достигнали годините на отговорност.”20

 

„Така че чрез силата на обстоятелствата и изпълнението на събитията ние сме принудени да вярваме в неопровержимото заключение, че на десетия ден от седмия месец (юдейско време) в есента на 1844 год. Христос приключи своята дневна или продължителна служба, или посредничество в първата част на небесното светилище, и затвори вратата, която никой човек не може да отвори, и отвори вратата на втората част на светилището, или Пресветото място, която никой човек не може да затвори (виж Откр. 3:7-8) и премина през втората завеса, носейки пред Бог Отец, върху нагръдника на присъдата, всички, за които сега Той служи като ходатай. Ако това е позицията, която Христос заема сега, това означава, че няма посредник в първата част на светилището и напразно заблудените души чукат по вратата, казвайки, Господи, Господи, отвори ни.”

 

Но възразяващият казва, това не оставя ли настоящето поколение, преминало границата на отговорност без посредник, лишено от средствата за спасение? В отговор на това възражение аз ще кажа, че когато те бяха в състояние на невинност, те имаха право на записана присъда върху нагръдника на присъдата, точно както тези, които бяха съгрешили и получили прошка и по този начин са обект на настоящото застъпничество на нашия велик Първосвещеник.”21

 

В същия брой на „Настоящата истина” се намира и изказването:

 

„В този ден на омилостивение, Той е първосвещеник само за тези, чиито имена са записана върху нагръдника на присъдата.”22

 

В „Апел до Лаодикийската църква”, публикуван в „Advent Review extra” в 1850 Хайрам Едсън казва:

 

„Аз вярвам, че всред тези, които бяха родени имаше и такива, които нямаха светлината на доктрината за второто пришествие и не бяха я отхвърлили, но живееха според най-добрата светлина, която притежаваха. Също така вярвам, че има и други, които почитаха тайно Бог и Неговото Слово и се бояха от Него, но те не изповядаха религията си или обръщането си, но пред Бог, който вижда не както хората виждат, те бяха в много по-близко състояние на оправдание пред Бог, отколкото много от хората, които направиха силни изявления за своята религия. Децата, които не бяха достигнали до пълнолетие и не можеха да бъдат държани отговорни за действията си, бяха родени на нагръдника на присъдата. Тези три класи от хора, са класове от жито, което ще бъде прибрано в житниците...

 

Някои хора предполагат, че ако вратата е затворена, вече не може да има покаяние за живот или опрощение на грехове. Това е погрешно. Всички, които са родени на нагръдника на присъдата и не са съгрешавали доброволно могат да се покаят и ще намерят опрощение. Исус казва на лаодикийците: `Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш.`”23

 

Джеймс Уайт говори за същите три класи, които са обект на обръщане:

 

„Обръщането в най-точния смисъл означава промяна от грях към святост. В този смисъл ние отговаряме, че (затворената врата) не изключва всички обръщания, но ние вярваме, че тези, които чуха вестта на `вечното благовестие` и я отхвърлиха или отказаха да я чуят, са изключени от нея. Ние нямаме вест за такива хора. Те отказват да ни чуят, освен ако ние се съгласим да понижим стандартите на истината толкова ниско, че да не може да спасява. Но все още съществуват и такива, които могат да бъдат обърнати:

 

1.      Грешащи братя. Ние вярваме, че има много хора в Лаодикийската църква, които ще бъдат обърнати, както апостола показва в посланието към чакащите братя.

2.   Деца, които не бяха достатъчно възрастни, за да могат с разбиране да приемат или отхвърлят истината, когато нашия Първосвещеник завърши мисията си в светилището... техните имена са написани върху нагръдника на присъдата, и те са предмет на застъпничеството на Исус...

3.      Когато Илия мислеше, че е останал сам Бог му каза:` Оставил съм Си, обаче, в Израел седем хиляди души, всички ония, които не са преклонили колена пред Ваал.` Ние вярваме, че Бог е запазил за себе си множество от скъпоценни души, като някои дори се намират в църквите. Тези Той ще изяви във времето си. Те живееха според светлината, която имаха, когато Исус прекрати посредничеството си за света и когато те чуят гласа на своя Пастир във вестта на третия ангел, те с радост ще приемат цялата истина. Те ще бъдат обърнати към истината и от своите грешки. Но ние вярваме, че сега нашата вест не е отправена към тях, но въпреки това.: `всеки, който има ухо нека чуе`. Нашата вест е отправена към Лаодикийците  и някои от тези скрити души биват изявени.”24

 

С всички тези разграничения братята представиха ясно, че повече имена не можеха да бъдат добавяни върху нагръдника на присъдата след 1844 год., а имената на тези, които отказваха да приемат допълнителна светлина трябваше да бъдат изтрити.

 

„Когато господаря на дома (Исус) се изправи и затвори вратата, имената на всички искрени вярващи, които се бяха предали на волята Му и деца, които не бяха пораснали до възраст, за да бъдат отговорни, без съмнение бяха записани на нагръдника на присъдата, който е до сърцето Му. Имената на всички, които съвършено са пазили заповедите ще останат там. Имената на тези, които не са ги пазили съвършено ще бъдат изтрити, когато Исус напусне пресветото място...

 

Истина е, че някои хора, които не са запознати с вестта може и без съмнение ще бъдат спасени, ако те умрат преди Христос да напусне пресветото място. Аз имам предвид тези, които бяха вярващи преди 1844 год. Грешници и отстъпващи от истината не могат да поставят имената си на нагръдника на присъдата сега.25

 

Проповядваше ли г-жа Уайт затворената врата?

 

Сега трябва да отговорим на въпроса дали г-жа Уайт проповядваше затворената врата? Ако тя проповядваше тази доктрина, правеше ли това на основата на видения, за които претендираше, че имат Божествен произход? Джеймс Уайт отговаря положително на тези два въпроса. Във „Вест към малкото стадо” публикувана в 1847 год. той казва:

 

„Когато тя получи първото си видение през декември 1844 год. тя и цялата група в Портланд, Мейн (където живееха нейните родители ) бяха се отказали от високия вик и  затворената вратата като изпълнени в миналото. Това беше времето, когато Бог и показа във видение грешката, която тя и групата в Портланд бяха допуснали. Тогава тя представи своето видение пред групата и около шестдесет от тях изповядаха грешката си и признаха, че опитността им в седмия месец беше дело на Бог.”26

 

„Това, че високия вик и затворената врата бяха част от миналото” означава, че и двете бяха изпълнени факти в 1844 год. и че след това време затварянето на вратата беше събитие от миналото, а не събитие в бъдещето. От това изказване на Джеймс Уайт става ясно, че неговата съпруга първо се е отказала от идеята за затворената врата (предполага се, че това е станало заедно с други адвентисти, които рано бяха променили вярването си относно тази идея, като например „групата в Портланд”, за която брат Уайт говори тук), и че Господ й е показал във видение грешката, която тя и групата в Портланд са допуснали и резултата от това е, че около „шестдесет от тях са признали грешката си”. Брат Уайт казва, че те са признали опитността си в седмия месец като дело на Бог. Чрез това той има предвид, че те са признали своята опитност в обявяването на „високия вик” и впоследствие на това вратата е била „затворена” в седмия месец (еврейско време) на 1844 год. като дело на Бог. Джозеф Бейтс (както вече го цитирахме) казва, че делото на „високия вик” е „затварянето на вратата и за това не може да има никакво съмнение.”

 

В същата публикация, сестра Уайт, казва следното за своето първо видение:

 

Докато се молех на семейния олтар, Светият Дух ме осени и ми се струваше, че се издигам все по-нагоре и по-нагоре, високо над тъмния свят. Обърнах се да видя къде е адвентният народ в този свят, но не можах да го намеря. Тогава чух глас да ми казва: “Погледни пак, но гледай малко по-високо”. Повдигнах очите си и видях една права и тясна пътека, простираща се високо над света. Адвентният народ пътуваше по тази пътека към святия град, който се намираше на другия край на пътеката. Зад пътуващите адвентисти, в началото на пътеката, имаше блестяща светлина, за която един ангел ми каза, че представлявала “среднощният вик”. Тази светлина огряваше цялата пътека и беше светилник за нозете им, за да не се спъват. Докато продължаваха да гледат към Исус, Който вървеше точно пред тях, водейки ги към града, те бяха сигурни. Но скоро някои се умориха, говореха, че градът бил много далече, противно на очакванията им отдавна вече да са влезли в него. Тогава Исус ги окуражаваше, като издигаше славната си дясна ръка, от която се изливаше светлина над тях и те извикваха: “Алилуя!”. Други прибързано отричаха светлината зад себе си и казваха, че не Бог ги е довел толкова далече. Зад тях светлината изгасваше и оставаше нозете им в пълнен мрак; те се препъваха, изгубваха от погледа си целта и Исус и падаха от пътеката долу в тъмния и неправеден свят. Беше им невъзможно да се изкачат отново на пътеката и да отидат в града, както целия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил. Те падаха един след друг по целия път около пътеката, докато чухме Божия глас, подобен на много води, който ни съобщи деня и часа на Исусовото идване.”27

 

Пасажът, който е удебелен не е бил включен в „Ранни писания”, но трябва да се намира между думите „свят” и „Скоро ние чухме Божия глас подобен на много води” на страница 11 в старото издание и страница 15 в новото. Удебеленият текст беше включен в оригиналното издание на видението, така че това първо издание казва:

 

1.      „Адвентният народ” сега е бил разделен от „света”. Сестра Уайт ги търсеше „в света”. Тя не можеше да ги види там, но след това ги откри, вървящи по „пътека високо над света”.

2.      Отличителната черта, в която адвентния народ беше разделен от света беше даването на „високия вик” през 1844 год. „Зад пътуващите адвентисти в началото на пътеката имаше блестяща светлина, за която един ангел ми каза, че представлявала `среднощният вик`.”

3.      Отричането на светлината зад тях („високия вик” представен като „в миналото”) се отрази в отпадането им от всред адвентния народ „долу в тъмния и неправеден свят.”

4.      За тези отстъпници нямаше надежда за възстановяване. „За тях беше невъзможно да се изкачат отново на пътеката.”

5.      Светът, освен адвентния народ е описан като „целия грешен свят, когото Христос беше отхвърлил”. Беше им невъзможно да се завърнат на пътеката и да отидат в града.

 

Тази пълна безнадеждност на отпадащите и на „грешния свят” е в съгласие с изказването на Джозеф Бейтс (което вече цитирахме), че „имената на грешниците и отпадащите не могат да бъдат поставени върху нагръдника на присъдата сега.”

 

Безнадеждността на отпадащите е силно подчертана в друг пасаж, който не е включен в „Ранни писания”:

 

„Ако някой е вярвал в съботата и я е пазил, и е получил благословенията й като й е обръщал внимание, и след това се е отказал от нея нарушавайки светата заповед, те ще затворят вратата на Светия град за себе си, толкова сигурно, колкото съществуването на Бог над нас.”28

 

Това изречение трябва да се намира в „Ранни писания” в главата „следващи видения” на страница 27 в старото издание и страница 33 в новото, между думите „очакващи светии” и „аз видях, че Бог има деца”. Изглежда, че видението първо е било написано в писмо до Джозеф Бейтс и в тази му форма е било публикувано във „Вест към малкото стадо” на стр. 19 в 1847 год. В това издание горното изречение беше включено и след това извадено от следващите издания.

 

На 21 април 1847 год. сестра Уайт писа до брат Ели Къртис следното:

 

„Твоето издание е пред мен и аз искам да ти кажа, а също така и на разпръснатото стадо на Бог това, което съм видяла във видение, което е във връзка с тези неща върху които ти си писал... Ти мислиш, че тези, които се покланят пред нозете на светиите (Откр. 3:9) накрая ще бъдат спасени. Тук аз не съм съгласна с теб, тъй като Бог ми показа, че тази класа от хора са изявени адвентисти... Те ще знаят, че са завинаги изгубени и ще бъдат съкрушени от страдание на духа и те ще се поклонят в нозете на светиите.”

 

„Господ ми показа във видение, че Исус се изправи и затвори вратата и влезе в Пресветото място в седмия месец на 1844 год.”

 

Аз вярвам, че светилището, което ще бъде очистено в края на 2300 дни е храма в новия Ерусалим, в който Христос е свещеник. Преди повече от една година, Бог ми показа във видение, че брат Крозиер притежава истинската светлина, относно очистването на светилището и че Неговата воля е, брат Крозиер да напише схващането си, което той вече представи пред нас в Day Star Extra, 7 февруари 1846. Аз се чувствам напълно упълномощена от Бог да препоръчам този брой на всеки един.”29

 

Брат О. Р. Л. Крозиер беше всред адвентистите, които много рано се отказаха от идеята за „Затворената врата”.В Харбингер от 2 март 1853, беше публикуван неговия отговор относно запитвания за неговата позиция върху светилището. Брат Крозиер казва:

 

„Моето схващане се е променило относно светилището след 1845 год., когато написах статията относно закона на Мойсей, от която адвентистите от седмия ден цитират много често... Хората, които са посочени по-горе (адвентистите от седмия ден) ми изглеждат неискрени, като цитират от тази статия, тъй като те знаят, че тя беше написана със специалната цел, да обясни и докаже доктрината за „Затворената врата” от която доколкото разбирам те се отказват.”30

 

В 1847 год. сестра Уайт изяви претенции, че Бог й е показал във видение, преди повече от година, че „брат Крозиер има истинската светлина относно очистването на светилището” в определена статия, която той беше публикувал. Брат Крозиер обяснява, че статията е била написана „за изричното обясняване и доказване на доктрината за „Затворената врата”, и твърди, че „адвентистите от седмия ден” са били добре запознати с този факт! Джеймс Уайт поддържа, че статията, за която става въпрос, „не може повече да докаже затворена врата, отколкото отворена врата”31, но освен този въпрос, отличителните факти остават:

 

1.      Статията беше написана „с единствената цел да обясни и потвърди доктрината за „Затворената врата”.

2.      Адвентистите от седмия ден знаеха за това.

3.      В това време и при тези обстоятелства сестра Уайт сподели видение, в което й е било показано, че брат Крозиер е имал истинската светлина, относно очистването на светилището”.

 

Съботата и затворената врата

 

Сестра Уайт споделя следното относно видение, което и е било показано в Топшам, Мейн, в събота 24 март 1840 год.:

 

„След това видях, че Божиите заповеди и свидетелството на Исус са свързани със Затворената врата и не могат да бъдат разделени.”32

 

В „Настоящата истина” изданието от декември същата година, 1849, сестра Уайт написа, че:

 

„Божиите заповеди и свидетелството на Исус Христос, за нас са настоящата истина – храната на настоящето време. Малкото стадо, в този район беше здраво основано върху съботата и нашата адвентна опитност в миналото.” ...

 

„Аз видях, че в брат Родс няма измама, когато говори срещу настоящата истина, която принадлежи към съботата и `Затворената врата`.”33

 

Тези изказвания са в съгласие едно с друго и с идеите, които бяха подържани от братята в това време. Свидетелството на Исус „беше свързано със `Затворената врата`” и със съботата се превърна в „настоящата истина”, която беше „храната за съответното време”. Когато малкото стадо, „беше установено върху съботата и (тяхната) опитност от миналото” те бяха установени върху „съботата и затворената врата”, тъй като адвентната опитност в миналото, беше свързана с високия вик и затворената врата, които бяха обявени в 1844 год. Брат Уайт вече ни каза, че на сестра Уайт й е било показано в първото й видение, че е погрешно да се отказват от идеята, че „всред нощния вик и затворената врата са били изпълнени в миналото”. Така че когато брат Родс е говорил „срещу настоящата истина”, когато е говорил срещу „съботата и затворената врата”, и въпреки това не е имало измама в неговата уста.

 

Няма светлина за невнимателните множества

след 1844 год.

 

Във видението, „края на 2300 дни” са описани две групи от хора:

 

„Аз видях адвентния народ пред трона – църквата и света. Аз видях две групи, едната от тях се беше поклонила пред трона и беше силно заинтересована, докато другата своеше незаинтересована и не внимаваща.”34

 

След това групата на адвентния народ е представена като молеща се и получаваща светлина от Бог Отец и Сина.

 

Светлина излизаше от Отец към Сина и от Сина към молещата се група. В един момент видях извънредно силна светлина да се излива над народа пред престола. Но много малко хора я приеха. Мнозина я отбягваха и незабавно й се съпротивляваха. Други нехаеха и не я ценяха и тя се отдръпна от тях. Някои я почетоха и й се поклониха заедно с малката молеща се група. Всички от тази група приеха светлината и се радваха, а лицата им блестяха от нейната слава.”35

 

Тази „извънредно силна светлина” без съмнение е „среднощния вик”, тъй като първото видение говори за „ярка светлина, която беше зад тях.... която един ангел ми каза, че беше среднощния вик”. (стр.14) „Само няколко (от адвентистите) получиха тази голяма светлина. Много излязоха от нея и веднага й се съпротивиха, други бяха небрежни не оценяваха светлината и тя се оттегли от тях (от адвентистите). Някои я оцениха и се поклониха заедно с малката група (адвентистите от седмия ден). Цялата тази група получи светлината и се радваше в нея и техните лица засияха озарени със слава.”

 

Следващата опитност на адвентистите и другите християни, които не получиха тази светлина е описана по следния начин:

 

„Обърнах се да видя групата, все още преклонена пред трона. Хората тук не знаеха, че Исус е напуснал престола, т.е. че Исус ги е напуснал. Като че ли Сатана стоеше до престола, опитвайки се да води Божието дело.   Видях ги да гледат към престола и да се молят: “Отче, дай ни Твоя Дух.” Тогава Сатана им вдъхна не свято влияние; в него имаше светлина и много сила, но нямаше сладка любов, радост и мир.”36

 

Това се отнася за изявените християни, но какво стана със „света”, с тези, които още от началото бяха „незаинтересовани и безгрижни”?

 

„Аз не видях дори и лъч светлина да преминава от Исус към безгрижните множества, след като Той стана от трона. Те бяха оставени в пълна тъмнина.”37

 

Това може да бъде описано (използвайки израза на един от пионерите на адвентното движение) като „затворена врата от най-затворения вид”.38 Врата беше така затворена, че дори нямаше цепнатина нито пукнатина, през която дори „един лъч от светлина” можеше да премине и да достигне до „безгрижните множества”.  Тяхната тъмнина беше съвършена!

 

Във връзка с видението в Топшам (което вече споменахме) сестра Уайт казва, че на нея и „беше показано, че Божиите заповеди и свидетелството за Исус Христос са свързани със `Затворената врата` и не могат да бъдат разделени”. Последната част на това видение трябва да казва следното:

 

„Аз видях, че тайнствените знаци, чудеса и фалшиви реформации ще се увеличават и разпространяват. Реформациите, които ми бяха показани, не бяха реформации от грешни учения към истина, но от лошо, към най-лошо тъй като тези, които претендираха за промяна на сърцата си, само ги бяха обвили в религиозна опаковка, която покриваше неправдата на грешното сърце. Някои изглеждаха, като че ли са наистина обърнати, за да могат да измамят Божия народ, но ако техните сърца можеха да бъдат видени, те щяха да изглеждат черни, както винаги са изглеждали. Придружаващият ме ангел ми каза да гледам за усилието на душата за грешниците, както беше някога. Аз гледах, но не можах да видя, тъй като времето за тяхното спасение беше отминало.”39

 

Пасажът, който е написан в червено беше част от видението, когато то беше публикувано в началото, но в по-късните издания на „Ранни писания” не беше включен. Виж страница 45 на новото издание и 37 на старото.

 

Този параграф казва ясно, че времето за спасение на грешници е отминало. Думата, към която се отнася местоимението „тяхното” в последното изречение е съществителното „грешници” в предишното изречение. Това се вижда напълно ясно, когато изречението, което е извадено от оригиналния текст е поставено на мястото му. Дълги години, в старото издание на „Ранни писания”, чрез забележка, поставена от издателя, се правеше опит да се докаже, че последното изречение се отнася за фалшивите пастири. „Фалшивите пастири са тези, а не грешниците, за които се отнася това изречение.” (Виж стр. 37) Това съмнително обяснение не се съдържа в настоящото издание на книгата. Това обяснение не е в хармония с текста. Фалшивите пророци, или „пастирите, които отхвърлиха истината”, не се споменават в непосредствения контекст. „Грешниците” от последния параграф са тези, за които времето за „спасение е отминало”. Този пасаж не говори за няколко грешника, които са прекрачили границата, и които не могат да бъдат спасени. Това изречение е с голям обхват, то се отнася общо за всички грешници.

 

В забележката, издателите полагат усилие да покажат, че този пасаж наистина не означава това, което ясно казва и че „в същото време, когато тези неща са били написани, самата тя се е била трудила за спасението на грешници и винаги е правила това след този момент.”40 Това е произволно твърдение. Документираните доказателства от това време показват без каквото и да е съмнение, че сестра Уайт не е следвала този курс, „когато тези неща бяха написани”.

 

Какво щеше да каже Джозеф Бейтс, ако сестра Уайт беше отишла всред другите хора и беше започнала да работи за тяхното спасение? Той беше скандализиран, когато „Лаодикийците” адвентисти го направиха. „Те говорят за търсене на грешници” възкликна той в 1850 год. –  „които делото на среднощния вик  беше оставило във външната тъмнина преди шест години!”

 

Какво щеше да си помисли Джеймс Уайт за своята съпруга, ако през 1849 год. тя беше отишла да се „труди за спасението на грешници”? В 1851 год. той беше съгласен да признае, че: „Бог беше запазил за себе си множество от скъпоценни души, като дори някои от тях бяха в църквите, тези, които „живееха според светлината, която имаха, когато Исус затвори посредничеството за света”, „но” – добави той – „ние смятаме, че нямаме вест за такива хора сега”. Две години по-рано неговата съпруга имаше ли вест „за света”, за който Божието посредничество беше „приключило” и е забравила да каже на съпруга си или да го убеди в това?

 

Говорейки за „есента на 1844 год.” Джеймс Уайт казва, че „в това време нашето съчувствие, бреме и молитви за грешниците престанаха”.41 Сестра Уайт каза, че те „изгубиха бремето на душата за спасението на грешниците.”42 През март, 1849 год. тя написа, че придружаващия я ангел и каза „гледай за усилието на душата за грешниците, както беше преди”. Тя „погледна, но не можеше да го види, тъй като времето за тяхното спасение” беше „отминало”. Кой беше изгубил „бремето на душата за грешниците”, което те притежаваха преди? Г-жа Уайт, нейния съпруг и техните съдружници, според тяхното лично свидетелство. За кого спасението беше отминало време? Беше ли отминало за тези, които бяха изгубили своето бреме или грешниците, за които бремето беше изгубено? Ясно е, че когато сестра Уайт казва, че „времето за тяхното спасение е отминало” това се отнася за грешниците.

 

Твърдението на издателите, че „във времето, когато тези неща бяха написани, тя (сестра Уайт) се трудеше за спасението на души”, е повтаряно често от тези, които се опитват да подържат непогрешимостта на „Свидетелствата” Нека читателя да забележи факта, че нито една следа от доказателство в документите от този ранен период някога е била представена, за да оправдае това твърдение. Причината за това е, че не съществува такова. Ранните публикации преизобилстват с доказателства за противното, че от 1844 до 1851 год. всеки един от пионерите смяташе своята „работа за света” като „завършена завинаги” и те посвещаваха времето си за даването на „храна за настоящето време” за „семейството” на вярата.

 

В тези ранни дни братята смятаха първата ангелска вест, като за последната вест до света, като тя беше изпълнена и завършена в 1844 год., а третата ангелска вест, като последната вест за църквата или „разпръснатото стадо” от 1844 год. до края. В този смисъл в 1850 год. Джеймс Уайт написа за първата вест: „Тази ангелска вест представя последната вест на милост за света, която е била изпълнена.”43 В същото издание на вестника, говорейки за третата ангелска вест, той каза, че „този ангел обявява последната вест на милост до разпръснатото стадо, така че това е вестта на запечатването.”44

 

Под „разпръснатото стадо” пионерите разбираха адвентния народ. Адвентният народ беше обединен до 1844 год., но голямото разочарование през тази година ги хвърли в смут и ги „разпръсна”. Сестра Уайт говори за „времето на разпръсването”. След като откриха това, което те смятаха, че е истинската светлина относно светилището, адвентистите от седмия ден чувстваха, че имат вест, която отново ще обедини разпръснатото стадо и говореха за това време като „времето на събирането”.

 

„По време на разпръсването ние преминахме през много сърцераздирателни изпитания, когато виждахме скъпото стадо разпръснато, разкъсано и преследвано, но благодарение на Бог, времето за събирането на стадото `в единство на вярата`е дошло.”45

 

Труда на сестра Уайт и този на нейните сътрудници беше насочен само към събирането на „разпръснатото” стадо.

 

„Братята изпращаха повече средства, отколкото се нуждаехме, за да поддържаме вестника, които аз използвах за пътуване, когато посещавах разпръснатото стадо.”46

 

„Брат Холт и Родс се върнаха в този град миналата седмица... Те чувстваха, че не могат да почиват, но трябва да продължат и да отидат колкото се може по-далеч и да търсят разпръснатите овце.”... Аз мисля, че той ще отиде да търси разпръснатите овце, тъй като Господ му показва своята светлина и истина много бързо.”47

 

„Ние искаме да чуем как делото просперира, особено от тези, които пътуват и относно техните успехи, търсейки изгубените овце от дома на Израел. Тези писма засилват интереса към вестника и окуражават `малкото стадо`”.48

 

„Аз прекарах пет дни в посещение на домове, където живеят вярващи адвентисти”49

 

„Аз видях, че бързото дело, което Бог извършваше на земята, скоро щеше да бъде съкратено и вестителите, трябва да бързат по пътя си за търсене на разпръснатото стадо.”50

 

„На нас ни е дадено малко място във времето, в което трябва да работим за Бог. Нищо не трябва да бъде по-скъпоценно за пожертване за ... разпръснатото и наранено стадо на Исус.”51

 

„Нека вестителите да бързат по своя път да хранят гладните овце.”52

 

„Господ често ми е давал видения, за положението и нуждите на разпръснатите бисери, които все още не са дошли до светлината на настоящата истина и ме беше показано, че вестителите трябва да увеличат скоростта си, колкото е възможно повече, за да им занесат светлината.”53

 

На страница 62 в „Ранни видения” сестра Уайт говори за „последната вест на милост, която сега е дадена на разпръснатото стадо”. Това е в съвършено съгласие с изказването на Джеймс Уайт, че третата ангелска вест, е „последната вест на милост за разпръснатото стадо” в контраст с първата ангелска вест, която той твърдеше че е „последната вест на милост за света”, завършваща в 1844 год.

 

„Господ ми е показал, че вестта на третия ангел трябва да бъде обявена на разпръснатите деца на Господ, но не трябва да зависи от времето.”54.

 

„Господ ми е показал, че скъпи души гладуват, и умират от желание за настоящата запечатваща истина, храната за настоящето време и че бързащите вестители трябва да увеличат скоростта си и да нахранят стадото с настоящата истина. Аз чух един ангел да казва: `Бързайте, бързайте вестители, тъй като съдбата на всяка душа скоро ще бъде решена за живот или смърт.`”55

 

Около две години, след като братята се отказаха от идеята за затворената врата, ние виждаме сестра Уайт да пише следното:

 

„Вярваме ли с всички останали че Христос ще дойде скоро и че ние притежаваме последната вест на милост, която някога трябва да бъде дадена на виновния свят?”56

 

Но такава вест не може да бъде намерена в това, което тя написа между 1844 год. и 1851 год. Колко неоправдано и подвеждащо е често повтаряното твърдение, че когато сестра Уайт написа „времето за тяхното спасение е отминало” самата тя „се трудеше за спасението на грешници”.

 

Не трябва да оставяме взетото в предвид относно тези пасажи в „Ранни писания” (които казват, че „времето за тяхното спасение е отминало” стр. 45), без да обърнем внимание на важността на елиминираните изречения, които възпроизведохме в удебелен текст. Едно от изреченията казва: „Някои изглеждаха, като че ли са истински обърнати, за да могат да измамят Божия народ, но ако техните сърца можеха да бъдат видени, те щяха да изглеждат черни, както винаги.”(Виж стр. 192)

 

По какъв начин това привидно обръщане би могло да „измами Божия народ”? Отговорът е, че вярващите трябва да бъдат измамени да мислят, че вратата е отворена, а не затворена.

 

Тези изречения никога не трябваше да бъдат изваждани от „Ранни писания”. Те помагаха за определяне на значението на контекста.

 

Описания за обръщания в

другите църкви

 

След като напълно възприеха идеята, че в 1844 год. Христос „стана и затвори вратата”, на първата част на светилището, „където Той беше Посредника за целия свят” пионерите на адвентното движение не можеха да признаят искреността на съживяванията и обръщанията на грешници, за които се споменаваше в „Сардис” или „падналите” църкви или от „Лаодикийските” адвентисти. Те или бяха отхвърлени или обяснени като неверни, или приписани на Сатанинските агенти.

 

„Може ли някой не покаял се грешник да бъде спасен, ако вратата е затворена? Разбира се, че не може, въпреки че промяна, която хората наричат обръщане може да се случи.”57

 

„Лицемерните обръщания, чрез посредничеството на различни секти също са използвани като положително доказателство, че вратата не е затворена. Аз не мога да се откажа от скъпото изпълнение на пророчеството по време на нашата опитност, която показва затворената врата в миналото и да го заменя с мнения, фантазии и чувства на хора, които са основани на човешка симпатия и суеверно почитане на ранни идеи.”58

 

„Много хора ще ни посочат човек, за когото казват, че е бил обърнат, като положително доказателство, че вратата не е била затворена и с това заместват Божието Слово с чувствата на отделни хора.”59

 

Любим стих на пионерите от това време беше Осия 5:6-7. Те приемаха този пасаж като поддържащ тяхната идея за затворената врата, а също така като отговор на това, което те смятаха, че е фалшиво обръщане и съживление. Ето коментара на Джеймс Уайт върху този текст:

 

„Изявената църква, която отрече истината, беше отхвърлена, поразена със слепота и сега ` със стадата си и с чердите си` те отиват `да търсят Господ` като адвокат за грешниците, но пророка казва: ` Но няма да Го намерят; Той се е оттеглил от тях..


Те се отнесоха коварно към Господа, защото родиха чада от чужденки; сега, до новолуние, ще бъдат погълнати те и наследствата им.

 

Простата причината, поради която те не могат да намерят Господ е тази - те Го търсят там, където Него Го няма, `Той се е оттеглил` в пресветото място. Божият пророк нарича техните ново повярвали `чада от чужденка` и `сега, до новолуние, ще бъдат погълнати те и наследствата им.`”60

 

Джозеф Бейтс дава на този текст същото приложение:

 

„Казва се, че те имат ново повярвали. Да, но те са от чужденка, защото те са родени, след като имената на дома на Израел са внесени в пресветото място. Затова пророка казва: ` Той се е оттеглил от всред тях.... Сега, до новолуние, ще бъдат погълнати те и наследствата им.`”61

 

В „Настоящата истина” от декември 1849 год. Дейвид Арнолд прилага пасажа по същия начин:

 

Сестра Уайт споделя ли с братята тази идея относно значението на Осия 5:6-7 като свързана с учението за затворената врата? Тя говори по този начин за себе си.

 

„Възбудата и фалшивите реформации в тези дни не ни вълнуват, тъй като ние знаем, че господаря на дома стана в 1844 год. и затвори вратата на първото отделение на небесното светилище и сега ние искрено очакваме, че те `ще отидат със стадата си да търсят Господ, но няма да Го намерят, Той се е оттеглил (зад втората завеса) от тях.` Господ ми е показал, че силата, която те притежават е само човешко влияние, а не Божията сила”62

 

„Навсякъде аз видях фалшиви реформации. Църквите бяха въодушевени и смятаха, че Бог работи за тях по чуден начин, докато това беше друг дух.”63

 

Усилия за отричане на фактите относно учението

за затворената врата или избягване на важността им

 

 

Непростимо е, че тези факти са били скрити, отречени или оправдавани за дълги години, така че нашите членове и голяма част от проповедниците не са били запознати с тях. Настоящият автор не намира задоволство, като открива тези неща от отминалата история, нито в дискутиране на това, което той смята, че е било погрешен курс, приет от тези, които са били съгласни с политиката на предотвратяване тези факти да бъдат известни на всеки. Това неприятно дело се превърна в задължение в настоящите обстоятелства. Хиляди са били учени да приемат учението за светилището, както днес е поддържано, като притежаващо авторитета на Божествено откровение, докато то не притежава такъв авторитет. Учението за затворената врата беше последица от грешката на Милър в проповядването му, че Второто пришествие на Христос ще бъде в 1844 год. Настоящето учение за светилището е последица от погрешното учение за затворената врата, която беше проповядвана от 1844 до 1851 год. Грешките от миналото са ни водили до грешното проповядване в настоящето. Настоящите погрешни идеи относно светилището са били предавани усърдно на нашите деца и младежи, и по този начин са предавани на следващото поколение. Откриването на тези факти се превръща в задължение на Христовите проповедници, когато се запознаят с тях, те трябва да говорят открито и да изявят открито фактите.

 

Най-тъмната страница в историята на нашата деноминация не е тази, която записва грешките на движението на Милър, нито онази ,на която е записано учението за затворената врата или страниците от следващите години, но тази, която записва усилията да прикрием фактите от миналото.

 

Повечето от ранните адвентисти (не адвентистите от седмия ден) ясно признаха, че са приели погрешна позиция. Джозеф Бейтс ги споменава неодобрително относно това в статия, която е отпечатана в the Review and Herald декември, 1850 год. Той цитира Дж. В. Хаймс който казва: „Ние сме свободни да признаем, че сме били разочаровани два пъти, в нашето очакване за завръщането на нашия Господ” След това Джозеф Бейтс казва: „След тези, стотици други последваха изповядвайки в двата водещи вестника и в своите изповеди... признаха, че те са били сбъркали приемайки идеята за затворената врата.” 

 

Жалко е, че нашите пионери, не последваха същия достоен за похвала курс, когато по-късно, в 1851 год. или около нея, дойде тяхното време да се откажат от учението за затворената врата. В Review от 17 март, 1853 год. редактора, Джеймс Уайт, цитира изказване, което О. Р. Л. Крозиер направи вот “Harbinger” “Harbinger”, че той разбира адвентистите от седмия ден, които сега се отказват от доктрината за затворената врата. След това брат Уайт направи рязко възражение казвайки: „Относно горното първо ние ще отбележим, че Крозиер е информирал читателите на “Harbinger”, че ние сме се отказали от доктрината за затворената врата. В такъв случай този вестник не трябва повече укорително да ни нарича `затворената врата съботяни`”

 

Виждайки, че пионерите на адвентното движение проповядваха доктрината за затворената врата толкова дълго и толкова категорично, и толкова безпощадно укоряваха останалите адвентисти, за това, че те се отказаха от доктрината, редактора на Review трябваше доброволно и откровено да признае грешката и не трябваше да оставя на Крозиер или някой друг, да „информира читателите на `Harbinger`” и други интересуващи се хора, за промяната на убежденията им.

 

Съществува една отличителна картина за тази неохота, да се направи открито признание на грешките от миналото. Сестра Уайт участваше в учението за затворената врата, и беше споделила и публикувала видения, които я подкрепяха. Когато тези видения бяха публикувани отново под формата на „Опитности и видения” през 1851 и след това в 1854 год. някои изречения, които проповядваха открито доктрината за затворената врата бяха извадени от тези публикации. Ако те бяха оставени, заключението щеше да бъде неизбежно, че те са проповядвали доктрината за затворената врата. В предговора към второто издание, след като споменават за прибавянето на няколко дати и два съня, издателите казват:

 

„Освен тези, други промени на оригиналната творба не са направени в настоящето издание, освен включването на нова дума или промяна на конструкцията на изречение, за да може идеята да бъде изразена по-добре и никаква част от творбата не е била изпусната. Няма нито сянка от промяна на идеите или гледищата в оригиналната творба, а  езиковите промени са били направени със знанието на автора и с нейното пълно одобрение.”64

 

Не е истина, че нито една част от оригиналната творба не е била извадена от печат. Авторът на предговора (ако е знаел за извадените текстове) може би е задоволил съвестта си като е мислил за изданието от 1851 год., като „оригинална творба”, но той трябва да е знаел, че читателите на този предговор ще разберат, че той говори за виденията, както бяха публикувани в самото начало. Съществуват много извадени текстове, от съдържанието на оригиналния документ, когато виденията бяха издадени повторно в 1851 год. и между тях имаше изказвания, които без съмнение учеха доктрината за затворената врата. Дори, след като текстовете бяха извадени останаха пасажи, които не можеха да водят до други заключения освен тези, че виденията учеха доктрината за затворената врата. Примери за тях вече бяха дадени в предишните страници.

 

За дълги години старейшина Дж. Н. Лоугбороу заемаше позиция, която се равняваше на историк на деноминацията. Брат Лоугбороу отиде дори по-далеч от отричане на факта, че сестра Уайт проповядваше затворената врата. Той твърдеше решително, че тази доктрина въобще не беше проповядвана от адвентистите от седмия ден.

 

След като цитира изказването на сестра Уайт, че: „За известно време адвентистите бяха обединени във вярването, че вратата на милостта беше затворена.” Той казва: „В този цитат г-жа Уайт говори за позицията на адвентистите от първия ден. Тя дори не намеква, че е вярвала в нея.”65

 

На страница 230 в същата книга той написа:

 

„Дори толкова късно, колкото годината 1848, тук и там останаха единици, които подържаха идеята, че вече няма милост за грешниците. Тези не бяха адвентисти от седмия ден.”66

 

Достатъчни доказателства вече бяха представени в предишните страници, които демонстрират пълната невярност на тези изказвания. Обратното е истината, адвентистите от първия ден първи се отказаха от доктрината, а адвентистите от седмия ден упорито я подържаха.

 

В 1847 год. Джозеф Бейтс, който се позовава на сестра Уайт казва:

 

„Аз вярвам, че делото е от Бог и е дадено, за да успокои и заздрави неговия `разпръснат` и `разкъсан` народ, след приключването на нашето дело за света през октомври 1844 год.”67

 

Как брат Лоугбороу третира пасажи като този? Той просто пропуска думите „за света” и нагласява цитата да казва:

 

„След приключването на нашето дело ... през октомври 1844 год.”68

 

Как брат Лоугбороу третира изказването на Джеймс Уайт, че Господ е показал на сестра Уайт, че тя и групата в Портланд са сбъркали „отказвайки се от среднощния вик и затворената врата, тъй като те са били в миналото”? Той просто пропуска думите „и затворената врата” и по този начин прави изречението да казва „отказвайки се от среднощния вик, тъй като той е бил в миналото”.69 Тук той не поставя никакъв знак, че думи са били изпуснати. Това е сериозно престъпление, тъй като фразите, които са извадени от текста, са ключови фрази и тяхното изваждане от текста е с цел да държи читателя в незнание относно факта, че пионерите са проповядвали тази доктрина, факти, че брат Лоугбороу категорично отрича в книгата си, в която той поставя тези осакатени цитати.

 

В Review and Herald от 11 юни 1861 год. беше публикувано обръщение от конференцията, подписано от няколко от водещите братя. В обръщението се казва следното:

 

„Ако се върнем обратно в период от шест до девет години, ние откриваме, че вярващите в третата ангелска вест наброяваха само няколко души, разпръснати и на нито едно от местата им нямаха намерение да приемат името на църква. В тези години нашите идеи за делото пред нас бяха неясни и неопределени, като някои все още поддържаха идеята, която беше приета от тялото на вярващите в пришествието през 1844 год. с Уилям Милър, като техен ръководител, че нашето `дело за света` беше завършило и че вестта беше ограничена само до тези, които първоначално вярваха в пришествието. Това вярване беше толкова силно, че на един човек всред нас, почти му беше отказана вестта. Личността, която представяше вестта, имаше съмнения за възможността той да бъде спасен, тъй като той не беше част от движението през 1844 год. Тези неща може да изглеждат странни за повечето от нашите читатели, но те служат добре, за да илюстрират нашето твърдение, че бяха приети много необмислени и погрешни идеи ...”

 

„Нашите идеи, за делото, което имаме да извършим определяха нашия метод на работа. Някои личности изминаваха десетки и дори стотици мили, за да представят истината на един или двама души, които са вярвали в първата вест. Също така вестителите изминаваха дълги разстояния за да посетят, да успокоят и да укрепят разпръснатите, които бяха приели вярата.”70

 

Това обръщение на конференцията беше подписано от: J.H. Waggoner, James White, J,N. Loughborough, E.W. Shortridge, Joseph Bates, J.B. Frisbie, M.E. Cornell, Moses Hull и John Byington.

 

Как брат Лоугбороу подписа това обръщение, като той наистина беше „един от тях”, за когото се каза, че „почти отказа вестта”, тъй като имаше съмнение относно възможността за спасението на този човек, тъй като той не „участваше в движението от 1844 год.” И въпреки, че знаеше всичко това, брат Лоугбороу имаше смелостта да отрече в своята книга, че адвентистите от седмия ден, проповядваха доктрината за затворената врата в ранните години на техната история!

 

За съжаление е, че степента на откровеност, която беше показана на тази конференция през 1861 год. не беше поддържана и продължена през следващите години. Признаването на грешките и отдръпването от тях е въпрос на чест, както за група от хора така и за личности. Тази степен на откровеност не беше поддържана и изявата на това качество на тази конференция беше единичната му изява. Главната причина за тази резервираност относно ранните грешки е приноса на Елън Уайт за тях и по този начин авторитета на „Свидетелствата” е подложен на риск.

 

Това старание за оправдаване на пионерите и специално сестра Уайт от отговорността за проповядване на „Затворената врата” беше продължено от водачите на деноминацията до настоящето време. В Review and Herald, през април, 1926 год. старейшина Спайсър, който беше президент на генералната конференция по това време и съредактор на Review публикува серия от статии относно края на времето. Следващите пасажи са извадка от тези статии:

 

„Новото значение на затворената врата е различно от това на вярващите в началото, че времето на благодатта е завършило в 1844 год. и че е свързано с истината за съботата, и е било стимул за работа за спасението на грешници.”71

 

„Противно на това документите показват, че духа на пророчеството винаги е призовавал пионерите да съставят своите планове и да разнасят благовестието на грешниците във всяка страна. През всичките тези години сестра Уайт е проповядвала благовестието и търсела да спасява грешници.”

 

„Обърнете внимание на следното: през цялото време, от самото начало, духа на пророчеството не само, че поставяше една отворена врата, но говореше на тези пионери относно огромно световно дело, за което те нямаха никаква идея.”72

 

Брат Спайсър не представя никакви доказателства от ранните публикации, за да потвърди тези изказвания. Ние вече видяхме, че доклада на тези ранни години показва съвсем различна история от тази, която нашия брат иска да повярваме. В присъствието на всички тези доказателства, как може човек добросъвестно да твърди, че: „през всичкото това време, от самото начало, духа на пророчеството е... поставял отворена врата” и казвал на пионерите относно „огромно световно дело, за което те нямаха никаква идея”?

 

Неотдавна, в брошура под заглавие „Затворената врата и края на благодатното време”, старейшина А. Г. Даниелс направи преглед на ранните учения на сестра Уайт върху тази тема. Брошурата на старейшина Даниелс е навременно оттегляне от политиката следвана от нашите издатели в миналото в две отношения; първо, че той признава, че нашите пионери „продължиха за известно време да вярват, че времето за спасение на грешниците е отминало, и второ; че признава факта, че някои от важните пасажи в `Ранни писания` са били извадени от печат в следващите издания, и дори тогава, когато са били цитирани при дискусии.” Идеята е била запазена навсякъде, но сестра Уайт е била изключена от числото на тези, които са проповядвали погрешната доктрина. Ние цитираме следното от брошурата на брат Даниелс:

 

„В самото естество на случая, в същото време и за кратък период от време те (адвентистите от седмия ден) вярваха, че тяхното дело за грешниците беше дошло до край... Но след отминаването на времето в 1844 год. за известен период от време те продължиха да вярват, че времето за спасение на грешниците е отминало и Христос ще се завърне много скоро. Не съществува изказване на г-жа Уайт, че на нея и е било открито, че времето за изпит на света е приключило и че повече няма време за спасение на неспасените. Съществува голяма разлика в поддържането на лично убеждение относно въпроса и че това убеждение е било продиктувано от директно откровение от Господ.”73  

 

Продължавайки с изследването на елиминираните пасажи, брат Даниелс казва:

 

„Сигурният и задоволителен начин за откриване на истината по въпроса, който разглеждаме е чрез внимателно изследване на публикуваните изказвания на г-жа Уайт в този период.”74

 

Обобщавайки този преглед, брат Даниелс казва:

 

„Във всичко, което беше написано от перото на г-жа Уайт по време на тези осем години – 1844-1851 – ние срещаме три изказвания, които са формулирани така, че могат да бъдат изтълкувани по два противоречащи си начина... Писателят вярва... че няма доказателство, че г-жа Уайт някога е проповядвала тази заблуда.”75

 

За да изпитаме истинността на заключението на брат Даниелс, нека вземем предвид едно от тези три изказвания, които той споменава. „За тях беше невъзможно, да се изкачат отново на пътеката и да отидат в града, както целия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил.” Брат Даниелс казва за това изречение, че той искрено вярва, че „когато е разгледано извън контекста, то не представя ясно идеята на автора.” „Това мнение”, казва той, „е подкрепено от делата на г-жа Уайт, когато ревизирайки напечатаната вест, тя елиминира това изказване.”76 Никой не казва, че това изречение трябва да бъде взето в предвид извън контекста. Ние го поставяме в неговия контекст, където то принадлежи. То беше отделено от контекста, когато сестра Уайт го елиминира.

 

Брат Даниелс пита: „Справедливо ли е да извадим единично, късо изказване, от неговия контекст и да му придадем значение, което го поставя в конфликт с документа като цяло77 Изречението, което разглеждаме, независимо дали е взето отделно или като част от контекста му, не е в конфликт с документа като цяло. Ако то беше в конфликт с вестта на документа като цяло, явно би било добре да не е било написано в началото. Изречението е в хармония с контекста си и с общото учение на сестра Уайт и останалите от пионерите в това време. Ще е трудно „да му придадем значение”, освен това, което е очевидно. Нека читателя да прочете пасажа още веднъж и да види дали това не е вярно. „За тях беше невъзможно, да се изкачат отново на пътеката и да отидат в града, както целия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил.”

 

Брат Даниелс пита отново: „Не е ли по-разумно и логично да достигнем до заключението, че формулировката на изречението не е ясна – че тя не изразява напълно и без вероятност за недоразумение, точно това, което писателя вярва?”78 Но изречението е ясно и безкомпромисно то изразява точно, че „не съществува възможност за недоразумение относно какво точно писателя има в предвид”.

 

Търсейки път за излизане от трудностите, брат Даниелс твърди, че този и други пасажи са „формулирани така, че могат да им бъдат предадени две различни и противоречащи си тълкувания .”79 Той не прави опит да изясни, как можем да достигнем до тези конфликтни конструкции на тези изречения.

 

Говорейки за първото видение на сестра Уайт (от което пасажа, който разглеждаме е част) брат Даниелс казва: „Съвсем ясно се вижда, че тази идея открива велико евангелско движение в целия свят до идването на Господ.”80 Това твърдение е основано на повтарящото се използване от сестра Уайт на 144 000, число на вярващи, за което брат Даниелс твърди, че не е можело да бъде видяно в това време. Това твърдение губи силата си, когато вземем предвид, че адвентния народ, който беше повлиян от движението на Милър превишава това число и тези бяха хората, които сестра Уайт и нейните съдружници толкова прилежно издирваха. Също така Джозеф Бейтс, когато дискутира въпроса за 144 000 в това време заяви, че вярва, че те вече съществуват. Той публикува брошура от 70 страници под заглавие „Печатът на живия Бог – 144 000 от служащите на Бог са запечатани” в 1849 год.

 

Редакторът на Review and Herald, старейшина Ф. М. Уилкокс в заключението на серия от статии озаглавени „Затворената врата и времето на благодатта”, говорейки за писанията на сестра Уайт казва:

 

„Съществуват две или три изречения, за които някои хора твърдят, че поради тяхното двусмислие, те учат доктрината за „Затворената врата”.81

 

Защо брат Уилкокс говори за „двусмислие” във връзка с тези изречения? Както вече видяхме, брат Даниелс, използва подобни термини. Той казва: „формулировката на изречението не е ясна”,  „тя не изразява напълно без вероятност за неразбиране” и че тези неща е можело „да бъдат изразени по-ясно”, и отново той говори относно „неяснотата на фразата”.

 

Истината е, че няма абсолютно нищо неясно или двусмислено относно изказванията, за които става въпрос. Относно адвентистите, които отстъпваха от адвентизма, сестра Уайт каза: „за тях беше невъзможно да се качат отново на пътеката и да отидат в града, както и всичкия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил.” Къде точно е „неяснотата в тази фраза”?

 

Отново тя каза, че: „ако някой вярва в съботата и я пази, и е получил благословенията, като я пази и след това се откаже от нея и наруши светата заповед, те ще затворят вратите на светия град за себе си и че това е толкова сигурно, колкото че има Бог, който царува в небето.” Къде е „изразеното двусмислие”, за което брат Уилкокс говори?

 

В глава, която е озаглавена „Отворената и затворената врата”, сестра Уайт казва: „Придружаващият ме ангел ми каза да гледам за усилието за спасение на грешници, както  беше някога. Аз гледах, но не успях да го видя, тъй като времето за тяхното спасение беше отминало.” Формулировката на изречението не е ли ясна?

 

Поставете това изказване на сестра Уайт паралелно с изказването от книгата на брат Даниелс и забележете, че едното е пълно опровергаване на другото.

 

Брошурата на брат Даниелс

Ранни писания, стр. 45

Не съществува изказване на г-жа Уайт, че на нея и е било открито, че времето за изпит на света е приключило и че повече няма време за спасение на неспасените.

Придружаващият ме ангел ми каза да гледам за усилието за спасение на грешници, както беше някога. Аз гледах, но не успях да го видя, тъй като времето за тяхното спасение беше отминало.

 

Когато сестра Уайт писа до Ели Къртис в 1847 год. „Бог ми показа във видение, че Исус стана, и затвори вратата и влезе в Пресветото място в седмия месец, на 1844 год.” и когато тя сподели друго видение в 1850 год. в което тя каза: „Аз не виждам дори един лъч от светлина, да преминава от Исус към безгрижните множества след като той стана, и те бяха оставени в съвършена тъмнина,” не изрази ли тя себе си „ясно и без възможност за неразбиране”?

 

Защо нашите ръководещи братя използват своето влияние, за да убедят църквата, че такива изрази като тези, ясно очертани, разбираеми и безкомпромисни в своето определение и откровеност, са неясни и двусмислени? Сестра Уайт знаеше добре как да каже това, което тя имаше предвид; и сигурността не отсъства от тези и други подобни цитати.

 

Писмо, което беше публикувано неотдавна

 

В Review and Herald от 14 януари, 1932 год., беше публикувана снимка на писмо, което е било написано от г-жа Уайт до старейшина Лоугбороу, относно учението за затворената врата през ранните години. Писмото казва следното:

 

Ватъл Креек Мичиган, 24 август 1874 год.

Скъпи брат Лоугбороу,

 

С настоящето аз свидетелствам, че обвиненията от Майлс Грант, г-жа Бурдик и други, които бяха публикувани в „Криза” не са истина. Изложенията относно линията, която подържах през 1844 год. са лъжа.

 

След като времето отмина през 1844 год., с моите братя и сестри, аз вярвах, че повече грешниците не можеха да бъдат обръщани. Аз никога не съм имала видение, че повече грешници не можеха да бъдат обърнати. Заявявам ясно и свободно, че никой, никога не ме е чул да казвам, или е прочел написано от мен изказване, което да оправдае обвиненията на тези, които ме обвиняват в тази точка.

 

Беше по време на моето първо пътуване на изток, за да споделя виденията си, когато скъпоценната светлина относно небесното светилище ми беше дадена и ми беше показана отворената и затворена врата. Ние вярвахме, че Господ щеше да дойде много скоро с небесните облаци. Беше ми показано, че предстои да бъде извършено велико дело за света, за тези, които не бяха получили светлината и които я отхвърляха. Нашите братя не можеха да разберат това имайки предвид нашата вяра в незабавното идване на Христос. Някои и особено фанатиците ме обвиниха, че казвам, че нашия Господ ще забави своето пришествие. Аз видях, че в 1844 год. Бог беше отворил врата и никой човек не можеше да я затвори. Тези, които отхвърлиха светлината, която беше дадена на света от втория ангел, отидоха в тъмнина, а колко голяма беше тъмнината.

 

Аз никога не съм казвала или писала, че света е бил обречен и осъден. Никога, при никакви обстоятелства не съм използвала този език пред никого, независимо колко грешен е той. Аз винаги съм имала вести на порицание към тези, които използват тези резки изрази.”82

 

Публикуването на това писмо може да бъде прието като много закъсняло признание на истините, относно определени факти, които бяха споменати в тази статия. Признанието, както от страна на автора, така и от страна на тези, които отпечатаха писмото е само частично и е напълно незадоволително. Нека първо да се спрем на признанията, които са направени и след това да направим преглед на доказателствата за нещо много по-важно, което е предизвикано от фактите на този случай.

 

В това писмо сестра Уайт заявява, че „след отминаване на времето през 1844 год.”, тя, заедно с братята и сестрите в това време, „е вярвала, че за грешниците повече е нямало време за обръщане”. Това е важно признание, тъй като деноминацията за дълги години е твърдяла точно обратното. Брат Лоугбороу заявява, че тези, които са подържали тези идеи „не са били адвентистите от седмия ден”. Говорейки за сестра Уайт той написа, че „тя дори не намеква да го е вярвала”.83 Това ни кара да се изчервяваме за брат Лоугбороу, който казва, че когато е публикувал тези изказвания, той е имал пред себе си това писмо, което беше публикувано от Review and Herald, в което сестра Уайт прави тържественото становище, (а не обикновен „намек”), че тя и останалите от пионерите наистина са вярвали в тази доктрина, при условие че нашия брат действително е получил писмото. В Review се казва, че писмото е било намерено всред старите писма и документи на сестра Уайт, но брат Лоугбороу е имал достъп до него и информацията, която то съдържа,  а също така и много повече информация, отколкото само това писмо.

 

Брат Лоугбороу не е единственият, който може да бъде видян в неблагоприятна светлина, като резултат от публикуването на това писмо. Сериозно порицание е отправено и към сестра Уайт. Явно тя е знаела, че е било предложено на нашите братя и сестри фалшиво представяне на фактите относно този въпрос, не само с книгата на брат Лоугбороу, но и в други публикации, включително предговора и забележките в нейните „Ранни писания”, и въпреки това, не направи нищо, за да ги предотврати. Тези неща не можеха да продължат в лицето на нейното директно и изявено неодобрение. Тя носи дълбока отговорност за своето мълчание и бездействие относно курса, който от дълго време е следван от деноминацията в тази връзка.

 

Повече от осемдесет години са отминали от края на този ранен период на учението за „Затворената врата” Писмото, което разглеждаме беше написано петдесет и осем години преди настоящето му публикуване. През цялото това време, на нашите братя и сестри е било представяна фалшива идея. Дълбока отговорност носят не само сестра Уайт и брат Лоугбороу, но всички, които са затворили очите си за видимите факти в този случай и продължиха да подържат погрешно убеждение пред църквата.

 

След като вече имаме признанието на сестра Уайт, че тя и останалите от пионерите „вярваха, че повече грешници не можеха да бъдат обърнати”, какво ще каже вице президента на генералната конференция, който в 1926 год., пишейки открито в Review относно доказателствата, които се съдържат в ранните документи, поддържаше в официалното списание на църквата, че: „Новото значение на затворената врата е различно от това на вярващите в началото, че времето на благодатта е било завършило в 1844 год.., то е свързано с истината за съботата и е било стимул за работа, за спасението на грешници.”84 Как може същия този автор, да защити своето твърдение, че „през всичките тези години, сестра Уайт проповядваше благовестието, търсейки да спаси грешници.” (пак там, 15 април 1926 год.) Как е възможно сестра Уайт и пионерите да работят за спасение на грешниците, когато тяхното твърдо вярване е било, че „грешниците не могат повече да бъдат обърнати”?

 

Какво би казал редактора на Review and Herald, който на 30 януари 1930 год. написа, че „Ние нямаме доказателства, че сестра Уайт е имала същата идея както нейните сътрудници относно делото, което е трябвало да бъде извършено?” и че „нейните съвети към църквата през всичките тези години са били определени и явно представяйки отворена врата на милост за всеки каещ се от всяка раса и нация, който ще потърси спасение в Исус Христос.”? Как е възможно сестра Уайт да е толкова „определена и явно, представяйки отворена врата на милост” по време на период, в който според нейното собствено признание тя е вярвала, че вратата е била затворена и „грешниците не са можели да се покайват повече”?

 

Нека сега се обърнем към доказателство, на което е дадено по-важно признание, отколкото цитираното писмо. Тук сестра Уайт потвърждава, че тя „никога не е имала видение, че повече грешници няма да бъдат обръщани”. Изглежда, че нашата сестра е писала това изречение с известни умствени задръжки. Може би тя не е споделила видение, което тя казва с толкова много думи, че „повече грешници няма да бъдат обръщани”, но тя сподели видение, в което беше заявено, че „времето за тяхното спасение е отминало” и че тези, така наречени обръщания или „реформации”, както бяха видени тогава, са само състояние от „лошо към по-лошо”. Друг (глас) заяви, че беше „невъзможно” за „целия грешен свят, който Бог беше отхвърлил”, или за адвентистите, които се отказваха от вярата, „да се качат отново на пътеката”, и „да отидат в града”. В друго видение на нея й беше показано, че „Исус се изправи и затвори вратата”, след което влезе в Пресветото място на небесното светилище в седмия месец на 1844 год. В друго видение тя не „видя един лъч от светлина, да преминава от Исус към безгрижните множества, след като Той стана и те бяха оставени в съвършена тъмнина”, както и в други видения със същия смисъл и същата цел. Несериозно е за сестра Уайт и за защитниците на нейното вдъхновение, да подържат твърдението, че тези видения не учат, че повече грешници няма да бъдат обръщани.

 

„По плодовете им ще ги познаете”

(Мат. 7:16)

 

Със съжаление трябва да се изправим пред факта, че сестра Уайт беше способна да направи много тържествени изказвания поради умствени задръжки, като посочените по-горе. Тя написа:

 

„В тези писма, които пиша и свидетелствата, които посочвам, аз представям пред вас това, което Бог е представил пред мен. Аз не написвам нито една статия в списанието, като използвам моите собствени идеи. Това са неща, които Бог ми е показал във видение – скъпоценните лъчи на светлината сияещи от трона.”85

 

Как някой човек може да съгласува това изказване с фактите, че такава книга, като тази на сестра Уайт „Кратки есета от живота на Павел” съдържаше толкова много материал, който беше директно прекопиран, без за това да се отдаде дължимото на авторите, на добре познатата книга „Живота и посланията на апостол Павел” от Конибеар и Хаусън, че представителите на авторите заплашиха да съдят Review and Herald Publishing Company за плагиатството? Книгата на сестра Уайт трябваше да бъде изтеглена от печат, поради тази заплаха. Кой в този случай получи „светлината, която сияе от трона? Сестра Уайт или вестителите Конибеар и Хаусън?

 

Съществуват много други случаи, в които нашата сестра включи в своите книги пасажи, които тя копира от други автори, без да им отдаде заслуга за написването им. Трудно е да си представим как е възможно за нея съзнателно да съгласува това масово неодобрено присвояване на писанията на други хора с тържественото заявление, че тя никога не е „написала и една статия в списанията” освен за да предаде „това, което Бог й е показал във видение – скъпоценните лъчи сияещи от трона.”

 

Сестра Уайт казва: „С моите братя и сестри... аз вярвах, че повече грешници няма да бъдат обръщани.” Точно това е, което ранните издания казват. Тя вярваше това, което братята вярваха. Но записите също така показват, че тя проповядваше това, което те проповядваха, дори и във връзка с виденията. Обърнете внимание на следния цитат:

 

Елън Уайт, Настоящата истина, декември 1849 год.

Джозеф Бейтс,

в брошура, публикувана в 1950 год.

Елън Уайт,

Ранни писания, стр. 42, март 1849 год.

Аз видях, че в устата на брат Родс нямаше измама, когато той говореше срещу настоящата истина и връзката и със съботата и „Затворената врата.”

Тогава, настоящата истина във вестта на третия ангел е съботата и „Затворената врата”.

След това ми беше показано, че заповедите на Бог и свидетелството на Исус не могат да бъдат разделени от „Затворената врата”

 

Нищо не може да бъде по-ясно, освен това в тези изказвания. Сестра Уайт е съгласна с Джозеф Бейтс, учейки, че съботата и „Затворената врата” са настоящата истина. В писмото, което разглеждаме тя казва:

 

„По време на първото ми пътуване на изток беше, когато във видение ми беше показана скъпоценната светлина относно небесното светилище, което беше отворено пред мен и аз видях отворената и затворената врата.” Каква беше тази светлина? Отварянето и затварянето на врати в небето? Това ли е всичко? Не съществува нито светлина, нито живот, нито спасение в теориите на пионерите, които са във връзка със светилището, дори и в първоначалната им форма или във формата им, в която те ги предадоха на нас и в която те искат от нас да я предадем на нашите деца.  

 

В своята брошура, „Затворената врата и края на благодатното време”, брат Даниелс тържествено доказва, че: „в нито една от посочените пет забележки относно затворената врата, сестра Уайт не казва, че вратата на втората част на светилището, в която Христос служи като наш първосвещеник или Посредник за изгубения свят, беше затворена в 1844 год.”86 Защо брат Даниелс уточнява като казва „вратата на втората част”? Сестра Уайт твърди, че вратата беше затворена, но тя не казва, че това е била врата на втората част! Голяма разлика! Като че ли грешниците можеха да достигнат до вътрешната врата, когато външната врата е била затворена за тях!

 

Уилям Милър извърши печална грешка, твърдейки, че Христос ще дойде през 1844 год. Пионерите на нашето движение решиха, че брат Милър беше напълно прав в проповядване на времето и че Божията ръка беше с това движение и че грешката беше само в събитието, което трябваше да се случи.

 

От 1844 до 1851 год. пионерите твърдяха, че вратата беше затворена, и че благодатното време за света е приключило. Когато стана ясно, че те бяха сбъркали в това си предсказание, вместо да се откажат напълно от теорията за затворената врата, те я модифицираха. Те не бяха сбъркали в учението, че вратата е била затворена, въпроса беше коя от вратите е била затворена!

 

„Докато беше истина, че вратата на надежда и милост, чрез която хората за 1800 години имаха достъп до Бог беше затворена, друга врата беше отворена... Все още имаше една „отворена врата” към небесното светилище.”87

 

В своето писмо до брат Лоугбороу сестра Уайт протестира, казвайки:

 

„Аз никога не съм заявявала или писала, че света е бил обречен и осъден. Никога при никакви обстоятелства не съм използвала такъв език към някого, независимо колко грешен е той.”

 

Това може да бъде доста истинно. Може би сестра Уайт никога да не е използвала точно тези определени изрази, но тя направи изказвания, които бяха много по-безчувствени и неоправдани, както показва следващия откъс от нейните писания:

 

„Ангелът каза... Сатана напълно притежава църквите, като тяло.”88

 

„Аз видях, че след като Исус напусна святото място на небесното светилище и влезна зад втората завеса, църквите са били изпълнени с всякаква нечиста и омразна птица. Аз видях голяма неправда и подлост в църквите и въпреки това техните членове претендират, че са християни. Техните изповеди, молитви и призиви са нечистота пред Бог. Ангелът каза: `Бог няма да помирише аромата на техните събрания.`”89

 

Съществува смисъл, в който света, който се отделя от Бог е осъден и изгубен. Сестра Уайт нямаше да сбърка, ако беше говорила в този смисъл. Това щеше да бъде твърде различно от „времето за тяхното спасение е отминало”. Въпреки че е истина, че света е изгубен свят, също така е истина, че „човешкия Син дойде за потърси и спаси погиналото”. Обаче не е истина, че „Сатана притежава църквите като тяло” и нашата сестра (частично извинена поради фанатичната идея от ранните и години за „Затворена врата”), сбърка много, като приписа тези думи на Божия ангел.

 

Извиненията, които се съдържат в писмото, което разглеждаме са напълно неприемливи. Нека читателя не бъде измамен. Документираните доказателства, които са достигнали до нас от тези ранни години, на които направихме преглед в тази статия, не трябва с лека ръка да бъдат поставяни настрана.

 

Някои хора правят усилия, да защитават старите позиции, че пионерите не проповядваха „Затворената врата”, но това усилие пропадна напълно. Усилието днес е да се покаже, че сестра Уайт не е участвала в идеята за „Затворената врата” или поне, че тя не я е проповядвала основана на авторитета на нейните видения. За да установят това братята трябва да дадат отговор за многобройните изказвания на сестра Уайт, които посочихме в тази статия. Как те постигат това? Те ни приканват да приемем тези пасажи като „двусмислени” и „неясни”! Това ли е най-доброто, което братята могат да направят?

 

По този начин ударението е било поставено върху някои неприятни факти. Ние научихме, че важни пасажи от ученията на Елън Уайт са били елиминирани от „Ранни писания”. Въпреки това ние видяхме, че за дълъг период от време издателите ни уверяваха в предговора, че „че не са били направени никакви промени от оригиналното издание ” и че „никаква част от творбата не е изпусната”, и че наистина „няма и сянка на промяна в идеите или гледището на оригиналната творба”. Ние научихме, че за период от седем години след 1844 год. пионерите на адвентната църква са били упорити защитници на доктрината за „Затворената врата” и твърдо са осъждали адвентистите, които в 1845 год. се отказаха от тази теория и въпреки това обемиста творба е била разпространявана в нашите среди претендираща, че съдържа историческия запис за ранните дни на движението, обвинявайки адвентистите от първия ден, че те са разпространявали тази заблуда и също така отрича, че нашите пионери са я проповядвали. С болка ние се запознахме със слабостта на част от нашите братя за дълъг период от време, като са споделяли само това, което е изглеждало изгодно и не са ни казвали „истината, цялата истина и нищо друго освен истината” относно опитностите на сестра Уайт и ранните дни на нашето движение. Какво можем да кажем относно споменатите „неприятни факти”?Невъзможно е да отречем обвиненията, които са представени болезнено пред нас!

 

Грешката е човешка – не Божия

 

Съществуваше раздвижване в Америка, когато Уилям Милър и неговите съдружници проповядваха, че Христос ще дойде на 22 октомври 1844 год. Впечатлението върху някои хора беше толкова дълбоко, че дори когато разочарованието дойде, те продължиха да вярват, че Господ участваше във времето на разпространение на тази вест. Те не можеха да се съмняват в опитността, през която преминаха във връзка с това движение. Това може да бъде прочетено многократно в ранните записи. Това умствено състояние беше причината, поради която те се чувстваха задължени да оправдаят своята опитност в миналото и ги принуждаваше да защитават толкова упорито теорията за затворената врата.

 

Някои приеха по-разумна идея и следваха по-разумен курс. Един от тях написа следното до „Гласа на истината” около единадесет месеца след разочарованието.

 

„Аз вярвам, че това беше искрена и почтена човешка грешка и ще бъде чест за всеки, който я признае” и „няма да я припише на Бог”.90

 

Адвентистите от седмия ден днес са в опасност от сляпо поддържане на погрешно тълкуване на пророчествата, тъй като те чувстват, че твърде много от тяхната отминала опитност с Бог трябва да остане или да падне с него. Ние получаваме нашите впечатления за това от сестра Уайт и пионерите, които са реликва на подобен белег, който ги води в пътя на упорито поддържане на погрешна позиция преди около осемдесет години. Нега се пазим от резултатите от техните грешки и да не ги предаваме в умовете на нашите деца, като по този начин да направим вярата трудна за тях.

 

Ние не грешим, когато подхранваме блажената надежда за скорошното идване на Христос. Аз увещавам читателя да не изоставят тази надежда, но да я поддържа с увеличаващо се усърдие. Бог ни е дал светлина, относно пророчествата, светлина, която се увеличава все повече и повече. Тази светлина ще продължи да се увеличава, докато стане съвършен ден.

 

Нека се сбогуваме без тъга с учението за светилището, което подържахме през тези години. Нека не съдим никой от нашите братя, настоящи и минали, за грешките и нередностите, които са водили до нейното начало или развитие, но нека любезно да кажем с брата, който писа до „Гласа на истината” преди много години: „Аз вярвам, че това беше искрена и почтена човешка грешка и ще бъде чест за всеки, който я признае” и „няма да я припише на Бог”.

 

Директно вдъхновение

има само в Библията

 

Какво трябва да прави Божия народ при тези обстоятелства? Има само едно нещо, което може да бъде направено. Нека се обърнем обратно към Библията и само Библията, като правило за нашата вяра. В това Слово ние сме увещавани да не презираме пророчествата, но да ги доказваме и да се държим само за това, което е добро. В Свещеното Писание, Бог ни е дал истинското правило, не само за християнска доктрина, но и за християнската опитност. Възможно е в своята борба, в този свят, църквата да бъде объркана чрез екстравагантността на опитността на някои от нейните членове. Не винаги е възможно, да обясним погрешните впечатления и убеждения на видимо ревностни и духовни християни. Ние не трябва да правим това. Това не се изисква от нас. Нашата отговорност и нашата сигурност е в завръщането ни обратно към Библията и да се надяваме на това сигурно Слово, както за проповядване, така и за опитност, независимо дали можем да дадем обяснение за опитността на другите християни или не.

 

Когато отказваме да приемем свидетелствата на сестра Уайт, като директно откровение от Бог, ние не трябва да даваме отчет за цялата й опитност и да обясним как един явно ревностен християнин, може да сбърка в претенциите, които тя имаше. Някои хора ще твърдят, че цялото й дело трябва да бъде или от Бог или от дявола. Ние не сме принудени да приемем нито една от тези алтернативи.

 

В ранните публикации, за които говорихме много на тези страници, в „Слово до малкото стадо", Джеймс Уайт възпроизвежда изказване на свой приятел относно виденията й. Това изказване е интересно и днес:

 

„Аз не мога да потвърдя, че виденията на Елън Уайт са вдъхновени от Бог, както вие двамата мислите, че те са. Въпреки това аз не подозирам дори и сянка от нечестност в нито един от вас в този случай. Пред теб аз ще изразя моето убеждение по въпроса, без да навредя на твоето или мое добро. В същото време, аз приемам възможността, да греша. Аз мисля, че това, което вие смятате за видения от Бог, са само религиозни мечти, в които нейното въображение пътува неконтролируемо през теми, върху които тя е дълбоко заинтересувана. Погълната от тези мечти, тя изгубва връзка с всичко, което е около нея. Мечтите са два вида, грешни и религиозни. Нейните са религиозни.  Мечтите на Русо, известния френски атеист бяха грешни. Неговата тема беше безбожие и неговите мечти бяха безбожни. Нейната тема е религия и нейните мечти са религиозни. И в двата случая, мечтите са последица от предишни учения или изследвания. По никакъв начин аз не мисля, че нейните видения са от дявола.”91

 

Дали диагнозата на този брат за състоянието на сестра Уайт по време на видение е правилно или не, ние не трябва да решаваме. Неговото мнение беше внимателна и милостива идея, която можеше да бъде приета. Нека бъдем толкова внимателни и милостиви. Това е сигурно за всяка категория и всяко време „без сянка на непочтеност” в брат и сестра Уайт в този случай. Никак не е лесно да приемем тази идея, когато по-късно цели пасажи бяха елиминирани от нейните писания и грубо представяне в невярна светлина позволи това, което разгледахме на тези страници. Не е лесно да пренебрегнем участието на други хора в това неправилно представяне. Отговорността за неправилното представяне е сериозна, тъй като чрез него църквата е била възпрепятствана да изпълни заповедта да „докаже всяко нещо”.  Въпреки това, в този случай ние сме призовани да приемем идеята за милост. Една от характеристиките на фанатизма е слепота. Много съмнителни неща могат да бъдат извършени от набожни хора, за да потвърдят твърдение, което те са повярвали, че е фундаментално и значимо, както това за вдъхновението на Библията. Несъмнено съществува степен на фанатизъм, който е изявен в курса на някои хора в тяхното усилие да подкрепят претенцията на сестра Уайт за директно вдъхновение. Нека спрем до тук. Нека в същото това време се обърнем към Библията и към Бог на Библията и Неговия Син, нашия благословен Спасител, Исус Христос. Аз изпитвам изключителна радост в Исус Христос, моя Спасител. Моята вяра в Него и в обещанията на Неговото Слово се увеличават от ден на ден. Блажената надежда за скорошното идване на, Христос, е по-скъпоценна за мен, отколкото когато и да е било.

 

Забележки

1. J. N. Loughborough, Rise and Progress of the Advent Movement.

2. Авторът говори за публикациите на критиците на Елън Уайт, A.G. Ballenger и F.E. Belden.

3. The Ministry, June 1926. Статия “Easy Steps in Personal Work.”

4. Ellen White, Great Controversy, p. 429.

5. A. Hale, Review and Herald, September 16, 1851; редактор, James White, съпруг на Ellen White.

6. James White, Editorial on the Sanctuary, 2300 days and “The Shut Door” in The Present Truth, for May, 1850.

7. James White in “A Word to the Little Flock”, p. 2, (1847).

8. Ellen White, Spiritual Gifts, Vol. 4, p. 271.

9. James White, статияWho Has Left the Sure Word?”

10. E. P. Butler, Review and Herald, January 1851. Подчертаването е негово.

11. E. P. Butler, Review and Herald, February 1851.

12. Писмо от “A Second Advent brother to his Son.” Review and Herald, February, 1851.

13. Ellen White, Present Truth, December, 1849.

14. Joseph Bates, неупоменат трактат, подчертаването е негово.

15. George Needham, “The voice of Truth”, March 19, 1845, p. 12.

16. J. B. Cook, Advent Review, pp. 30-34.

17. Joseph Bates, “The Laodicean Church,” Review and Herald, November, 1850.     подчертаването е от Joseph Bates.

18. Joseph Bates, “Midnight Cry in the Past”, Review and Herald, December 1850.

19. Joseph Bates, “The Sealing Message”, p. 56, (1849).

20. Joseph Bates, Review and Herald, August 19, 1851.

21. David Arnold, Present Truth, December 1849.

22. Пак там p. 44.

23. Hiram Edson, “An Appeal to the Laodicean Church”, Advent Review extra, 1850.

24. James White, Review and Herald, April 7, 1851.

25. Joseph Bates, Review and Herald, January, 1851.

26. James White, A Word to the Little Flock, p. 22, (1847).

27. Ellen White, A Word to the Little Flock, p.14.

28. Ellen White, A word to the Little Flock, p. 19.

29. Ellen White, A Word to the Little Flock, pp. 11, 12.

30. O.R.L. Crozier, цитирано в Review and Herald, March 17, 1853.

31. James White, Review, March 17, 1853.

32. Ellen White, Early Writings, p. 42.

33. Ellen White, Present Truth December, 1849.

34. Ellen White, Early Writings, pp. 54.

35. Пак там p. 55.

36. Пак там p. 56

37. Пак там p. 55.

38. Advent Review, p. 18.

39. Ellen White, Present Truth, August, 1849.

40. Новото издание на  Early Writings, page 45.

41. James White, Present Truth, May, 1850.

42. Ellen White, Spiritual Gifts, vol. 4, p. 271.

43. James White, Present Truth, April 1850.

44. Пак там

45. Ellen White, Present Truth, December, 1849.

46. James White, Пак там

47. S.W. Rhodes, Present Truth, November, 1850.

48. James White, Пак там

49. Joseph Bates, Report of labors at Baltimore, Review and Herald, October 7, 1851.

50. Ellen White, Present Truth April, 1850, статия под заглавие, “To the Little Flock”.

51. Ellen White, Early Writings, p.47, написано в 1849.

52. Пак там p. 50.

53. Пак там p. 61.

54. Пак там p. 75, написано в September, 1850.

55. Ellen White, Present Truth, September, 1849.

56. Ellen White, Review and Herald, February 17, 1863.

57. A. Hale, Review and Herald, September 16, 1851.

58. David Arnold, Present Truth, December, 1849.

59. Пак там писмо от брат Holt.

60. James White, Present Truth, May, 1850.

61. Joseph Bates, Review and Herald, August 19, 1851.

62. Ellen White, Present Truth, March, 1850.

63. Ellen White, Spiritual Gifts, vol.4, p, 172.

64. Publishers, Early Writings, предговор към второто издание.

65. J. N. Loughborough, Great Second Advent Movement, p. 222.

66. Пак там p. 230.

67. Joseph Bates, A World to the Little Flock, p. 21.

68. Loughborough, Great Second Advent Movement, p. 263.

69. Пак там p. 264.

70. Review and Herald, June 11, 1861.

71. Review and Herald, April 1, 1926.

72. Ibid. April 15, 1926.

73. A.G. Daniells, The Shut Door and the Close of Probation, p. 5.

74. Пак там p. 6.

75. Пак там p. 26.  

76. Пак там p. 15.

77. Пак там

78. Пак там

79. Пак там p. 26.

80 Пак там p. 12.

81. F.M. Wilcox, Review, Jan. 30, 1930.

82. Ellen White писмо до J.N. Loughborough както е отпечатано в Review and Herald, January 14, 1932.

83. Loughborough, Great Second Advent Movement, pp. 234, 222, 223.

84. A.G. Daniells, Review and Herald, April 1, 1926.

85. Ellen White, Testimonies for the Church, Vol. 5, p. 67.

86. A.G. Daniells, The Shut Door and the Close of Probation, p. 26.

87. Ellen White, Great Controversy, p. 430.

88. Ellen White, Early Writings, p. 273.

89. Пак там p. 274.

90. Цитирано в Advent Review, p. 84.

91. A Word to the Little Flock, p. 22.